автор: osi4kata

в памет на майка ми

И тези страшно бели хризантеми,
забодени из двора като свещи,
като свидетели, но неми,
с присъствие напомнят нещо,
което е било преди, преди тъгата
да шамароса слънцето и то да падне,
да се стопи зад хълма без остатък,
да няма ден, да няма пладне,
а само скръб - дълбока, черна,
изпила всичката ти радост.
И тези хризантеми до безверие
да се белеят. Да припада
в душата ти надежда плаха,
че някога отново ще осъмнеш
и дните ще са, както бяха -
безгрижни, светли и беззъби
и няма да боли, че си загубил
най-първата си свята ласка,
изчезнала, без да ти каже дума,
че слънцето след нея ще угасне,
че ще останат хризантемите,
ужасно бели поменни свещици...
Не сме достатъчно големи
да преживеем своите родители.

Р.Симова, 14.10.2015