автор: gringo

Жорж удържа на думата си – бях известно време в лагер за емигранти, после получих френско гражданство и след това, по собствено желание, пътувах по света. Издържах се, работейки каквото ми падне. Бях сервитьор в Марсилия, дърводелец в Белгия, моряк на кораб и какъв ли още не…
Накрая се установих в Бостън и благодарение на опита ми като борец започнах работа като треньор. Е, не веднага – първо момче за всичко в залата, после охрана и едва след като повалих един от състезателите на тепиха, ръководството на клуба прояви интерес към мен и ми даде възможност за изява. Оказа се, че имам вроден талант да обучавам младите и така, лека-полека, станах треньор по борба.
Имах снимка на Мария, черно-бяла, но я загубих още преди да стигна до Америка в митарствата през годините из различни страни, в безбройните, сменяни при всяка нова работа, чужди стаи, във вечните ми опити да намеря пристан, място, където да се установя, да създам семейство, да имам дом – да съм човек и да заживея човешки.
Успях. Най-накрая успях. Но сега разбирам, че дълбоко и неутолимо през всичките тези десетилетия съм жадувал и копнял за моето диво прекрасно родно място, моето село Явор, скътано горе в южните склонове на Стара планина, за топлата усмивка на мама, за сигурността и спокойствието, което излъчваше и внушаваше тате. Спомена за тях ми се иска да оставя на двамата си сина, но те надали ще разберат и почувстват болката по родителите ми, по мириса на горските треви и по огрените от слънцето поляни в Балкана - да не говорим, че вероятно никога няма да чуят сребристия смях на тичащата между блесналите камъни на рекичка в „Старото селище”, където изчезна тате. А и да допуснем, че някога все пак се качат на планинската поляна и се заслушат в ромоленето на реката, дори и да усетят ласката на полъхналия от тъмната гора вятър, то те едва ли ще изпитат чувствата, болките и надеждите, вълнували моето младо сърце... Защото те са американци до мозъка на костите си, като майка им, русата усмихната Джейн, с която се запознах на петата година от моята емигрантска одисея.
Мария, тате , мама, „Старото селище”, балкана и гората! Приятелите ми от завода - Симе, бай Коста... Да, с горчивина осъзнавам, че всичко това, което сега ме изпълва целия, прояснява старческото ми съзнание и ме прави щастлив малко преди края, едва ли ще означава нещо повече за семейството ми от географско понятие и красив пейзаж на останало си чуждо за сърцата им място…
Имаше време… години – десетилетия даже , когато си мислех, че съм пуснал корени в американска почва, че чрез брака с американка, която обичах и децата, съм намерил нова родина, в която законът е що-годе справедлив (в сравнение с уравниловката на социализма), че късметът ми се е усмихнал, щом успях да се спася от тая страшна и безлика сила, отнела ми мама и тате, преобърнала целия ми живот и запратила ме отвъд океана чак!...
Но не би... Истината сега вече я виждам ясно, без наивните илюзии на младостта, без заслепението по лъскавото и грамадното, създаденото от човека с една –единствена цел – да надмогне смъртта, да си повярва, че е нещо повече от една торба с кокали, една въшка, еднодневка, въпреки разума си... И докъде ни докара тъй наречения „разум”?!
Америка!!! Страната на неограничените възможности, където всеки, който притежава воля и характер, може да осъществи мечтата си!!! Но коя мечта? Да забогатееш?! Това ли е мечтата?! Не знам, не знам... не знам...
И сега, в този момент, облегнат върху възглавницата в болнична стая, със замрели върху белия лист длани и с пръсти, стиснали машинално химикала, аз осъзнавам – повече със сърцето, отколкото със скептичния разум, че там, под моето родно българско небе, безразлично към дивите и безумни идеологии, към алчността и кръволощината човешка, там, сред вековните дъбови гори и тайнствено ромолящи изворчета бистра вода, скътани под вечнозелените буки, е много по-вероятно човек като мене да открие истината – поне за себе си... Може би... А може би се лъжа...
Много бях мислил и разсъждавал през последните четири години след изчезването на тате, много книги изчетох, но така и не намерих отговор на въпросите, които ме измъчваха, на „свръхземните въпроси, които никой век не разреши”, както е казал поетът. Кой е крив? Кой – прав? И защо, след като на Девети септември „доброто” победи „злото”, тате, Гаврил кметът, Гого Търговчето и още много други невинни хора бяха изтребени като бесни кучета?... О, не, нямаше да се примиря никога, никога нямаше да им простя... Като си припомням как тате ходеше изправен, с бяла риза , разтворена на гърдите по празник или мокра от пот по жетва, как леко пристъпяше, въпреки едрото си тяло и как мама трепваше и лицето и се озаряваше, щом чуеше лаят на Балкан и той се покажеше на прага, нещо стяга гърдите ми и аз отново, за кой ли път, си задавам безсмисления въпрос: „Защо? Защо? Защо?!“ И отново мъката ми се превръща в омраза, гневът ме влудява и аз , за кой ли път, крещя без глас: „Мамицата ви, мамицата ви на вас - и червени, и сини, и пембени поборници на доброто, и на идеите ви, и на революциите ви , и на светлото ви бъдеще!...“
Тате , изглежда, знаеше нещо, което аз не знаех, бе прозрял някаква истина, въпреки че бе учил само до пето отделение и повече време прекарваше със стадото в балкана. Ни за Джон, ни Адам Смит бе чувал, но стъпваше уверено на земята, на която бе израсъл и с любов и постоянство работеше. Ако би живял още, ако беше с мене – може би щеше да ми разкрие тайната на човешкото битие, която така и така аз не съумях да открия нито в живота, нито в книгите…
Кой знае къде сега се лута душата му и дали не сънувам наяве нечаканите му появявания, подвластен на мъката по него? И защо по-често се сещах за него, а лицето на мама е някак неясно, с трудно различими черти, колчем се опитам да си го представя? Не намирам отговори, ни лек за тъгата си, която съвсем ме обзе последните месеци и която трудно скривам от Джейн и децата. Те се досещат, че нещо ме мъчи, но не ме разпитват. Когато идват в болницата, аз крия тетрадката с написаното под възглавницата, за да не я видят. Сестрата знае, но си мълчи. Май никъде не споменах, че съм болен неизлечимо и че ми остават броени месеци, ако не и дни, живот. Не съжалявам за нищо, само с едно не мога да се примиря – че ще си отида от света, без да видя поне още веднъж родното си място. Омразата ми бе толкова голяма към тези, които отнеха живота на тате и мама, че дори и след като вече можех да се върна в родината си, аз не го направих. Още повече, когато разбрах, че от майката-партия се пръкнали много други, уж демократични, само че пак управлявани от децата на тия, които убиха тате!... И от децата на присламчили се към новата власт след девети септември нагаждачи като чичо ми Насо, Цако Цръвяка и Генчо Магарето… Господи, чудех се – да вярвам ли, да не вярвам ли, когато научих, че министърът на отбраната се казва Ганчо Цаков! Бог да пази майка България!!!
За какво да се връщам, казвах си, да разстройвам и себе си, и близките си? Но не съм бил прав. Самозалъгвал съм се… Ненавистта към омразния строй и лъжеравенството ми пречеха да бъда обективен, да свикна да живея с миналото… Ала с времето прозрях – може да е какъвто си ще режимът, властта де, и времето също, но мястото, в което си се родил – поле ли, балкан ли - пустиня даже да е, мястото, където си преживял детството с най-скъпите на сърцето си хора и където за първи път си познал любовта, остава най-свидно за сърцето и в каквито и райски палати да живееш после, каквито ще богатства да имаш, не ще затъкнат те пустотата в душата ти и мъката по родния край, ако обстоятелствата те откъснат завинаги от него
Защото родния край, близките хора, проживяните години с тях са част от теб –и да искаш, не можеш да ги забравиш. И яд ме е на себе си сега, че не проумявах тогава тая проста истина и не се върнах да зърна поне още веднъж родината си. А ето, когато узря най-после в мен решението да видя отново местата, по които отраснах и селото, в което бях изживял най- хубавото от детството заедно с мама и тате, се оказа, че съм толкова зле, че не бих издържал пътуването…
Но чувам шум от стъпки и поглеждам големия електронен часовник на бялата стена срещу мен – четири часа! Време за свиждане! Всеки момент вратата ще се отвори и децата ще влязат! Милите ми! Знам , че ме обичат и че мога да говоря за всичко с тях, но как да им го обясня така, че да го почувстват със сърцата си?! Защо и на тях да прехвърлям моите страдания и съмнения, моите терзания и болки, за които аз самият през тия години не можах да намеря лек?!
Пъхам тетрадката под възглавницата – те ще я прочетат, когато мен вече няма да ме има и ако Бог е рекъл, може би ще разберат…


Тоя ден, десети май, две хиляди и втора година, в стая номер осемдесет и девет на една от най-модерните частни клиники в Бостън никой не дойде на свиждане, а късно вечерта семейството на пациента от същата стая бе уведомено за неговата смърт. Сред личните му вещи, които съпругата и синовете получиха, бе и една тетрадка от сто страници, изписана до половината.

Край.