автор: tsveti

- Алоо, ти кога се прибираш?
- Е нали ти казах, утре.
- Аа, аз мислех че днес... ама толкова ти е мъчно за мен, че...
- Еее, глупости, стига де, ами нали и нашите исках да видя...
- Добре добре, ясно ... Една котка съм взел тука
- Котка! Ама нали ... ама знаеш, че мразя котки!
- Е, да, ама то... тя щеше да я хвърли хазайката... много котенца се родили... не знае какво да ги прави, айде, айде, ще я харесаш
- Ама как така, нито си ме питал ...
- Еее, айде сега, за всичко ще питам
- Ами да, като сме заедно, нали сме се разбрали...
- Добре добре, айде, че някой ми звъни на вратата
- Ама чакай малко, тая котка, как така... ама няма ли да обсъдим все пак?
- Еее, ама че упорито човече, какво да обсъждаме, взел съм котка вече и толкова. Петка се казва.
- Какво?
- Петка, Петка се казва –Петковден е днеска
- Ама чакай малко, аз по принцип не искам котка, не ме интересува Петка ли е, плетка ли е и сме се разбрали да обсъждаме, преди да вземаме решение
- Е, айде сега, чак пък една котка да подлагам на дискусии, айде не издребнявай. Затварям, че звъни някой
- Абе човек!
- Айде айде, затварям и стига вече, ее човек не може една изненада да направи. Ее, пак ми скърши хатъра
- Добре, утре като дойда ще говорим. А! Само да изключиш хладилника, че ще донеса разни неща, трябва да е размразен.
- Оф добре, добре, добрее, айде чао

***

Отключи вратата и с последни сили забута тежките чанти навътре – с треперещи устни, счупен нокът и ядни сълзи в очите.
- Ах! – учудено извика – от хола се носеше луда музика, така се шокира, че даже забрави, че беше чакала повече от час да я вземе с тежките чанти от гарата, а Той вместо това си се веселеше!
Махна с ръка и затътри чантите към кухнята
- Боже! – вече силен писък разцепи бесния рок – тук вече я чакаше голямата изненада – сред плетеница от кални стъпки с разнообразни размери и грайфери по пода, която би затруднила даже стария Зеб Следотърсача, нахвърляни найлонови торби с попадали от тях бутилки, чушки, домати, парчета шунка и други храни, точно пред отворения хладилник се мъдреше симпатична розова локва, насред която стоеше малко кашонче, а от него се разнасяше неистово мяукане.
Объркано си запроправя път през препятствията, за да стигне до полумокрото кашонче, в което малко черно топченце, разположено сред големи твърди залци хляб, всяка секунда отваряше розова устичка и измяукваше толкова жално, че направо й скъса сърцето. Инстинктивно посегна към жалното топченце, а то жадно впи топла устичка в дланта й и засмука стръвно. Чак сега се разплака с глас.
- Горкичкото ми гладно мъниче, с това ли те храни ... – Сега ще те нахраня, миличка – опита се да я остави, но тя така жално замяука отново, че пак я взе, пъхна я в джоба на жилетката си и така заедно с нея стопли малко мляко. После след редица злополучни опити да я храни с лъжичка, при което всичко изтичаше навън, най-накрая се сети – взе една пипета от капки за нос и с нея успя да задоволи глада на Петка, която най-накрая доволна заспа в шепата й, мъркаща блажено. Постави я после в нова суха постелка, оправи кухнята, изключения хладилник, от който старата храна не беше извадена и затова всичко плуваше във вода и кръв от някакво старо месо.
Някъде по средата на всичко това Той се появи развеселен в кухнята
- Аа, ти дойде. И какво, харесваш я Петка, а?

***

Тя може и да не обичаше котки, ама Петка беше на друго мнение. Спеше сгушена или на корема й, или във вид на шал около врата й и дори когато Тя се въртеше нощем, търпеливо я изчакваше да заеме удобна поза и веднъж наместила се, започваше толкова усилено да преде от блаженство, че Тя се унасяше и заспиваше с усмивка.
Като си идваше от работа още при отключването на входната врата на блока, чуваше радостното й мяукане, а вече като стигнеше до тяхната врата, и дращене на нетърпеливи нокти по вратата, а след като отключеше, така възторжено й се мяташе, че едва не я събаряше и моментално облизваше цялото й лице с уши навирени от възторг. А после доволно сумтеше и дъвчеше някой котешки бонбон, консерва, или друго изкушение, каквото Тя винаги носеше.
После Тя сядаше да проверява контролни или се въртеше в кухнята да сготви нещо, а Петка не се отделяше нито за секунда от нея. Когато имаше гости, се скриваше под дивана и оттам съскаше като гъска и мяташе огнени погледи, а веднъж една нейна приятелка, заливайки се от смях, посегна да Я потупа по рамото и светкавично беше одрана по краката за това своеволие.
Имаше дни в месеца особено трудни, когато Той излизаше със стиснати устни, а Тя, свита на креслото и увита в одеяло, плачеше безутешно, държейки се за корема. Петка не знаеше какво толкова иска от тоя корем, че все го държеше, но притихваше и се сгушваше и тя под одеялото, докато най-накрая усетеше, че Тя се е отпуснала и косъмчетата по кожата й вече не са настръхнали и тогава пак запридаше любимия си напев.

***

Веднъж излязоха за по-дълго, е, случваше се понякога – като ѝ натовареха чинийката с храна, Петка си знаеше. Мразеше тия моменти – като обезумяла обикаляше къщата и мяучеше, дращеше по вратата, а като се върнеха дълго се сърдеше, стаена под дивана.
И този път така, ама сега усети някак, че има нещо по-различно, нещо надвиснало над малкото котешко щастие, и то толкова близо, че го помириса дори в купичката мляко, което Тя ѝ наля замислено, галейки я по главичката.
Тя се къпеше. Петка лекично провря лапичка и открехна вратата. Пееше си под душа с безметежна усмивка на лицето, галейки нежно корема си. Петка сви уши и се дръпна в ъгъла. После дълго се маза с някакви мазила все с тая отнесена усмивка. Легна си. Петка измърка нежно и лекичко скочи при нея, проправяйки си път под топлите завивки.
- Миличка, съжалявам – отмести я нежно, но решително.
Петка се дръпна, изви гръбнак, а после се сниши и се просна цяла в края на леглото. Оттам, закрила глава с лапички, поглеждаше обидено от време на време. Но Тя така и не я приласка. После дойде Той и направо категорично я изнесе, без да обръща внимание на плача ѝ, на ноктите. Занесе я в кухнята. Там тя цяла нощ ви жално, докато най-накрая Тя не издържа и дойде. Гушна я и плакаха, докато заспаха прегърнати.
На другия ден дойде брат ѝ с една подозрителна кутия в ръце. Носеше от любимия рибен пастет – мммм, не издържа – присламчи се и се нахвърли, но докато поглъщаше лакомо, им хвърляше по един подозрителен поглед през свити клепачи. А те толкова бяха задълбочени в разговора си, усмихваха се предоволни един от друг, сияещи някак, ама изобщо не забелязваха Петка. Вече по-спокойно, но все така възмутена, омете пастета – ммм, вкуусничко – облиза се доволно, а клепачите ѝ натежаха от кеф. И тогава той посегна да я хване, бързо отваряйки кутията. Смъртно обидена, Петка светкавично отскочи и се метна право на терасата. Покатери се на перилата и оттам ги загледа надменна. Тя я гледаше умоляващо и разпалено обясняваше нещо. Този език не беше познат на Петка. Тя беше друга. Петка я гледаше високомерно, но с натежало сърце. Тя... Тя... вече нямаше нужда от нея.
- Мац, мац, мац, Петке, хайде де – опитваше се безуспешно да я хване брат ѝ.
След като поклеча малко на парапета, а после направи няколко тегела с навирена войнствено, щръкнала опашка, Петка изведнъж елегантно скочи на земята и побягна с всичка сила. Търсиха я, но не я откриха.
***
След година Тя се прибираше вкъщи с бебешката количка с кош, натоварен с покупки. Тъй като беше доста тежка, а живееха на втория етаж и не ползваха асансьор, реши да остави количката на площадката и да качи първо бебето. Малката обаче се разплака и докато я успокои и нахрани, забрави за количката. Сети се след час-два. Изтича надолу. Дръпна количката. Одеялцето се бе провесило и посегна да го оправи. Ръката ѝ докосна нещо меко, топло, познато, навито на кълбенце. Ококори се от изумление. Отвътре я гледаха с укор две любими познати петкини очи пълни със сълзи, изморени. Протегна измършавялата си главичка и проучвателно близна любимата длан. Добре де, мирише на мляко, мирише на малко... И все пак... Тя е.