автор: rygit

Не се продава! Не се продава! Не й търси кусури!
- Предполагам, че не се продава да. Но съм сигурна, че ако й се знае истинската цена няма и кой да има пари да я купи.
- Аааа ще, ще! Все ще се намери някой мутрафон-тарикат да иска да направи тука спа център с дискотека и полуголи сервитьорки.
- Едва ли. Това тук струва толкова много, че и външния и вътрешния дълг на САЩ няма да стигнат за това чудо на природата. Стига да се намери компетентен оценител. И не й търся кусури Мишо.
- Ахааа… щом не търсиш кусури, какво изследваш? Прилича ти на твоя покрив и търсиш къде е отвора за телескопа ли?
- Вече го намерих момче. Ти искаш ли да погледнеш през него?
- През телескопа ли? От тук ли? Че защо не? Както през твоя ли се вижда или по-различно? – хи, хи, хи захилих се с престорен глас.
- Моя е едно много голямо нищо в сравнение с този тук. Ако трябва да ги сравнявам е все едно да сравнявам лупа на филателист с телескопа от обсерваторията в Рожен.
- Ихааа… чак пък толкоз ли? Не вярвам! Къде тука в таз пещера ще видиш звезди? Ама пък ако е така… значи наистина искам да погледна през него тогава.
- Ами ако домакините ми позволят да вляза с теб във водата в полунощ може и да се получи. Аз не обещавам, че със сигурност ти ще можеш да видиш нещо. Но ако искаш поне да погледнеш през този телескоп, трябва да ми обещаеш три неща.
- Какви? Казвай да чуя!
- Ами обещаваш ми първо да не припадаш! Щото да не вземеш пак да се отнесеш, както стори това тогава в Долни Главанак?
- Добре! Няма! И още какво?
- Обещаваш ми второ, ако хората ти казват, че си хахо, когато им разказваш какво видял, да не ми се сърдиш.
- Няма да ти се сърдя! И трето?
- И обещаваш ми трето да повярваш на самия себе си, в това което ще видиш. Обещай, сега и за трите неща!
- Ето! Обещавам! Обещав, обещав, обешав! – и три пъти кимнах с глава.
- Мишо какви сделки правиш пак с кака Надка? – долетя от другия край на пещерата гласът на Ная.
Ама и аз съм един! Чак тогава се сетих каква акустика има тук. Озърнах се. А то не само Ная, ами всички ни гледаха. И даже ни слушаха с интерес. Че дори и делфините.
- Ааа...! Нее...! Не, не, не! Никакви сделки не правим. Ние това... Кака Надка... Тя тук ми обещава едни разни неща! – притесних се не на шега аз.
- Едни разни неща ли? И по точно? – приближи се с ръце на кръста Ная.
- Амии... да ми покаже, как се виждат далечните звезди от езерото. Пък аз не й вярвам. Защотооо... не виждам отвор в тавана на пещерата. И й обещавам, ако тя отвори купола... И аз видя звезди от езерото, да не припадам - и не завърших, защото кака Надка ме прекъсна със строгия си тон.
- Мишо не съм казала, че ще отварям скалите. Нито че ще видиш звездите през процепа. Не ми преиначавай сега думите – размаха назидателно показалец тя – Само сравних възможностите на моя телескоп с тези на този тук.
- А не се притеснявай како Надке! Знам си го аз Мишока. Той все ги уйдордисва нещата, както на него му е удобно.
- Да, да, да! И ние вече го знаем! – намеси се и леля Ирен – Последния път даже толкова се увлече подир една уйдорма, че цопна с дрехите във водата – помаха ми и тя с показалец и ми се усмихна.
- Ехааа! Как само нападнахте момчето! – засмя се на свой ред Паламуда – Ей го там отвора към морето. Излизате навън! Иии... те звездите са пред вас. За какво го кълвете сега човека? – защити ме по мъжки Паламуда.
- Еее благодаря ти чичо Стойчо! Ама не тооо... иначе няма проблема! Но аз не виждам такова нещо като подобие на телескоп тука. Дори не виждам наредени камъни като в Долни Главанак, които да играят някаква космическо-телескопна роля.
- Мишленце не спори с кака Надка!. Не се ли научи вече, че има хора, които виждат нещата от високо. И от друг ъгъл. Без да им е необходим самолет, телескоп, микроскоп… И какъв скоп беше онова там на танковете и подводниците…? Кажи го де?! Какъв… скоп беше?
- Перископ Наичка, перископ!
- Добре перископ. Ама да разкажа ли каква скица беше там в Рдопата, а?
- Айде сега... Искаш всички да ми се смеят ли? – закучих се аз
- Че защо да не се посмеем?
- Добре млади хора, не се препирайте за небивалици. Не искате ли да седнем да вечеряме. И там на маса да си ги говорим тези и такивата неща. Я кое време стана? – попита леля Ирен.
Така и направихме беше вече към десет и половина. Децата сигурно спяха третия си сън. Жените сложиха каквото имаше от запасите. И седнахме. Там набързо Ная разказа за ходенето до Долни Главанак. И за моите перипетии след последното въртене на капака от бъчва разказа. Домакините се посмяха доста.
Съгласиха се кака Надка да влезе във водата. И ако може да ми покаже каквото там иска да ми покаже. После се разприказвахме и за това, което тя бе наумила като ритуал да ориса децата.
Хммм! Чак на мен ми стана любопитно. На приказки не звучеше много сложно. Все пак ми се строи изискваше се някаква организация и концентрация. Но защо ли някак си не се учудих, когато кака Надка заяви, как мъжете трябва да стоим настрана от ритуала и после допоясни:
- Точно по изгрев слънце, аз с помощта на другите жени ще орисаме тези две дечица. Ще го направим по традиционните правила на един доста стар типично нашенски - български обичай. Той е по известен още като Наричане. Нямам си на идея колко е стар. Но според това, което ми е попадало като текстове е даже древен. Трите жени ще стоим около до две купи с вода. И това в продължение на четиридесет и пет минути. Едната купа ще е съдържимото за едното дете. Другата за другото. По петнадесет минути ще мълчим за всяко едното дете. После понеже са близнаци още петнадесет и за двете едновременно. Само ще мълчим, и докато го правим ще си мислим и потретваме единствено хубави неща за децата. Аз съм ви приготвила листчета с това, което примерно би могло да си мислите. Но то не е задължително. Може всяка от нас, нещо съвсем свое да си намисли. И съвсем свое да си нарече. Не е задължително и за двете да е едно и също. При все пък, че са и момче и момиче. Всичко каквото си решите си го казвате по три пъти наум във времето, докато мълчим. След това когато подам знак и трите в хор ще произнесем изконното за този ритуал – Да бъде! И това е! Като приключим Ная ще раздели водата от всяка купа на две. С едната половината ще разреди водата в която ще изкъпе всяко от децата. А другата половина ще я даде на съответното дете да си я изпие.
- И какъв е смисъла на това водомълчаливо упражненийце? – попитах аз, но като видях укорителния поглед на Ная веднага заех оправдателна позиция – Питам Вафличке! Питам си де! Ако разбира се за кака Надка тази информация не е някаква особено секретна магьосническа тайна? – и се почесвам зад едното ухо.
- Разбира се, че не е тайна Мишо. Така наречената Мълчана вода всъщност представлява позитивно енергийно заредена вода. Насочените към децата добри мисли на орисниците се запаметяват от водата. И после чрез къпането и пиенето преминават в телата и душите им. Вече мисля сме си говорили с младите пък и те сигурно и от преди знаят, че водата има памет. Именно и точно тази водна памет от позитивната енергия на мисълта, преминава по индуктивен път в самите деца. Това ги предпазва от някой беди за в бъдеще. Нещо като духовна коластра се явява.
- Ахааа… духовна коластра значи…?! Или пак някаква измислена духовна женска тактика. В която то е ясно, мъжете са излишни? Правилно ли съм разбрал? А како Надке? И защо всичкото това безсловестно мероприятие да е точно пък по изгрев? Не може ли да е по пладне – да речем. Че поне да не ставаме толкова рано? – попитах отново, почесвайки се и придавайки си любознателен вид.
- Духовна практика, а не тактика е Мишо! И стига се заяжда! Това не са нашите събирания с Боян и приятели. Тук сега си говорим за сериозни неща – пак ме сръфа Ная.
- А пък колкото до времето на ритуала… - продължи си мисъла кака Надка - Ами при изгрев е защото е за малки деца. Животът им тепърва сега изгрява. И това, което им се Нарича ще трябва да мине през пладнето на житието им. И да ги топли до неговия залез. И дааа Мишо… За съжаление мъже почти не се допускат в тези практики. Само в едни редки случаи. Но ще моля по време на мълчането никой да не се обажда. Сега слънцето изгрява рано. И се надявам децата по това време да спят. А ако някое се събуди... Младият татко Мишо, или пък морският им кръщелник чичо Стойчо ще се позанимаят с тях. Нали така момчета? – усмихна ни се умолително бъдещата орисница на децата.
- Хайдеее… чичо Стойчо не стига, че ни отсвириха от присъствието за ритуала, ами видя ли? Без време ни цаниха отгоре на всичко и за бавачки?
- Аааа… оплаквай се ти оплаквай се! Мен ме цаниха покрай теб. Точно си мислех по изгрев да си метна по едни чепарета за сафрид – веднага ми влезе в тона Паламуда – Ама те на… женките па ни намериа работа – и се усмихна на свой ред закачливо на леля Ирен.
- Стойчо хич не ми се хили като солена скумрия! И никакви чепарета – скастри го жена му - домакини сме ние с теб сега. Докато не приключим работата си с тези дечица никакви рибарлъци. Нали и ти каза, че ги чувстваш едва ли не като твои. Къде те отнесе пак вятъра.
- Айдеее момче видя ли сега? Не стига друго, ами и конфуз заради теб изядох! Добре де Сиренке не се люти сега! Нийде няма да ода – вдигна виновно рамене стария морски вълк - Каквото кажете женките туй ще правим. Нали така Мишо? Ха стига сега с това нравоучение! Иии... Ха сега първо да кажем Наздраве, за новопокръстените морски чеда! Пък друготооо... И на него ще му доде реда.
- Наздраве! – отвърнаха всички от другия пол, усмихвайки се по женски на откровените ни мъжки притеснения.
- Пък то ние печените мъже сме такива – малко непослушни. Затова и понякога все още ни се играе на мъжки игрички като рибарството например. Нали така Мишо?
- Аааа чичо Стойчо… аз не съм още толкова препечен като теб! Обещал съм си докато станат децата на три години да съм послушен! Щото я виж тук около мен все печени жени. И то все по-старшинство препечени… Че Ная! Че кака Надка! Че леля Ирен… - и точно когато се обърнах към Сирената да и засвидетелствувам уважение тя ме подхвана:
- Знаеш ли Мишо сега като ни изброяваше така в този ред… - започна строго тя – И се сетих как… А бе какво да ти обяснявам - честно да ти призная направо. Аз съм ви доста сърдита на вас с Ная – и събра устни, правейки кисела гримаса.
- Ама защо така? Какво сме направили? – сякаш не на шега се стресна Ная и ме погледна укорително.
- Ааа...! Вафличке не ме гледай така! Ако ти си направила нещо… не знам! Аз съм си бил много послушен тук в пещерата – винаги!
- Млъкни сега Мишок! Нека да чуем. Може да е сериозно.
- Вие сами ни поставяхте титлите пред имената, чичо, леля, кака - нали така беше?
- Да така беше! Е и? Какво лошо сме сторили? – продължи да се притеснява Ная.
- Ами като гледам ние с Надето сме почти на една и съща възраст. Ама на нея защо и казвате кака Надка? А на мен ми викате леля Ирен? Айде той чичо ви Стойчо това не го вълнува. Но мен като жена… - и отново погледна към нас укорително.
- Ами не знам той Мишо…!
- Да беее! Мишо ти е виновен все…
И започнахме препирня, кой е дал за пръв път обръщенията пред имената. И всеки започна да вади своите си аргументи, докато накрая леля Ирен не ни прекъсна:
- Шегувам се бе деца! Не се карайте за глупости – вдигна помирително на горе ръцете си тя.
- Шегуваш се ти амааа… - обади се Пламуда - Виждаш ли колко малко им трябва на децата. Те са млади и са кибритлии. Ако искате да знаете от тези неща най-потърпевш съм аз!
- Ти ли бе? Защо пък ти? – захапа го на момента леля Ирен.
- Как защо? Аз нека съм си чичо! Па и дядо да съм... Ходи ми на авторитета, като морски вълк. Ама както винаги казват по-старите мъже… Ехее…! Едно е да съм до леля Ирен! А съвсем друго е да съм до кака Ирен - самодоволно се усмихна Стойчо и се приближи имитирайки смиреност до рамото на Сирената.
- Айдеее… хубава работа! Гледай го ти дядката – побутна го тя в страни от себе си - До каките бил мераклия да се реди нашия – после се ухили самодоволно и го ощипа за паласките на кръста – Хайде стига се превзема, с мечти подир младите моми! Ами иди и подготви пояса за жената. Че то ей на - полунощ наближава. Нали Надка и Мишо искаха да правят нещо в центъра на езерото.
Да наистина оставаше около половин час до астрономическата полунощ. Кака Надка се приготви. После взема пояса и влезе във водата. Само преди това попита къде е чистия Север. Влязох след нея. Тя ми каза, как ще действаме – същото както при кромлеха в Долни Главанак. Аз останах в плитката част, докато тя се адаптира към водата и се настрои по нейния си начин. После си надяна пояса и отиде в централната част на езерото. Застана с лице на север и бавно се завъртя по посоката на часовника. Когато направи пълен кръг за малко пак се задържа в точка север. След това ме повика. Аз застанах с гръб от към гърба й. И двамата започнахме да се въртим пак в същата посока. Също като в Долни Главанак.
До едно време си спомням. После усетих, как ми става много хубаво. Видях една спирала, която се изтегли нагоре към тавана във височина. След това всичко се оцвети в много нежни пастелни цветове. Виждах различни неща. Беше много красиво. Сякаш ми се мерна накъде наблизо Млечният път. Въртеше се с цялата си прелест над главата ми. Но в един момент започнах силно да се страхувам. Не мога да кажа защо. Може би, че няма да запомня много от тези картини и нещата, които виждах и ми се случваха в тях. Имаше и много вода. Или не точно вода, a някаква течност беше. И сякаш някакви същества имаше... Като, като…! Абе не знам какви точно. Сякаш големи риби, или нещо подобно. После някак си се понесох на някъде между звездите и течната маса около тях. И непрекъснато си повтарях какво виждам. И какво трябва да разказвам. Имаше и приказни пейзажи сред тези течности. Имаше и някакви неща, които приличаха на постройки. След това чух някой да ме пляска по бузите и да ми казва:
- Мишеее… Мише, ама много са ти слаби ангелите! Язък че си бил пилот от ВВС – беше Ная.
- Аха слаби! Как слаби? Този път всичко което видях си го помня. Даже до сега си го повтарям – смотолевих аз.
Но като се огледах видях, как съм на брега и чичо Стойчо се готви да ми прави нещо. А Ная ми говори досущ до лицето. Стана ми ясно че нещо не е така както би трябвало да бъде.
- Помниш ти! Друг път. Пак колабира. Добре че Афала се появи от към дъното и те избута на плиткото. Ама пък Опашатко взема акъла на кака Надка като те подхвана изотдолу. Даже чичо Стойчо искаше да ти прави изкуствено дишане.
- Ухааа…! До там ли съм я докарал? Чак до изкуствено дишане ли? Ухааа...!
- Ами може да се каже. Искаш ли да те изведа през отвора дето е от към морето? Малко чист въздух да глътнеш?
- Може! Но само още малко да дойда на мене си.
Така и направихме. Кака Надка и тя бе приключила с въртенето си във водата. И после тримата - аз Ная и бъдещата орисница излязохме през отвора над водата. На чист въздух под небе дето се казва.
Нощта беше една голяяяма, топла морска фантастика. Въздухът приказен. Гледката още по! Луна светеше като за световно. А лунната пътека…! Охооо…! А лунната пътека...! Ама каква ти пътека? То тя си бе направо светеща самолетна писта. И то очертана контрастно и ясно върху тъмната вода... И бе толкова широка, че дори стажант пилот с голям Еарбъс 380 можеше да се подпише върху нея, рулирайки отгоре й.
Само моята глава малко се въртеше. Но пък тази всичката земна хубост пред мен ми напомни отново за красотите, които ми бяха пред очите преди малко. Но като не знаех дали са само в моята глава? Или пък наистина ги имаше някъде си. Ха сега де!? Та и за това реших да попитам аз:
- И како Надке какво се случи вътре в езерото? Че аз май така и точно не разбрах?
- Случи се това, че с мисълтта и духа си попаднахме в един друг свят. Свят където някой основни неща са малко поразменени. За разлика от тези в нашия.
- Друг свят с разменени неща ли? Ахааа... казваш нещата се повтарят. Сега за втори път, пак както там в Главанака сме се завъртели с теб из времената. Някъде казваш около Миналото и Бъдещето сме се връткали отново, а?
- Не точно!
- Защо? Не отидохме ли в друго време?
- Не Мишо! Нашето си време си беше. Не сме прекрачили в друго. Този път отидохме в друго пространство. Но определено си беше в нашето си време. Еее... ако за времена говорим... има забава малка на информацията. Но си мисля, че разликата в това забавяне е само в рамките на няколко минути.
- Аааа, не сме се шматкали казваш по времената? Добре, а тогава в какъв свят казваш сме били? Тука някъде или в извънземен свят някакъв?
- Да! В Свят извън земята бяхме Мишо. А минималното закъснение, за което ти казах, като време се получава точно заради свързаността време-пространство. За това и не може движейки се в едната съставна част, да не помръдне поне малко и другата.
- Казваш не е лесно да се кълца на парченца неразривната свързаност на един бинарен континуум?
- Именно! Това е и най-трудното на тези прескоци, я! И там е и майсторълка! Образно казано да прескачаш много на далеч или само в Пространството. Или само във Времето. И то без много, много да променяш другата съставна компонента на континуума.
- Еее туй последното няма да го разбера сякаш много, много... Ноо това, че тогава от Долни Главанак щъкахме във Времето, а от тук в Тюленово направихме подобно, само че в Пространството на космоса вече го разбрах. И къде по-точно бяхме според теб? Я кажи да чуя! - попитах, протягайки си дясната ръка зад главата така, че да стигне до лявото ухо и после си пъхнах езика под долната устна, имитирайки физиономия на шимпанзе – Да не сме били случайно на планетата на маймуните? – и погледнах към нея, но като видях учудения и поглед спрях с гримаснчестовото си - Случайно де? А како Надке?
- Добри разсъждения! Добра мимика! Нооо наистина умозаключението е повече маймунско, отколкото вярно. Все пак позна нещичко! За което имаш моето „Браво!“ – и ме потупа по рамото - Бяхме на планетата на други животни. Не позна обаче за вида им!
- Та на коя планета бяхмеее...? - и виждайки я да ме поглежда хитро я подканих – Кажи де како Надке! Не ме измъчвай сега!
- Мисля бяхме на планетата на Делфините и Китовете.
- Тъй ли? Че аз май ни един делфин не видях да ми маха с перка! – и поглеждам към Ная, а тя ще ме изяде с поглед, най-вероятно, за това, че пак се подигравам на кака Надка – Аха казваш на делфините и китовете на планетата... Доообре! – поглеждам отново към Ная и уж заставам сериозен – Да го приемем за вярно. И как беше там? – сменям съответно тона от закаличво язвителен на любознателен.
- Ами беше горе долу нормално! Но по наопъки от тук на нашата земя. Всичко там се командва от Китовия и Делфиновия разум и интелект. Ако може така да се каже. Там човешкия разум е различен от тукашния. Поне като динамика. И може би и като телесна форма. Там човешкия си почива. Същото както това тук прави на нашата планета китовия и делфиновия.
- Аааа… ! Оп! Оп! Оп! Стана ми нещо интелектуално пообъркано - сякаш! И как е така?
- За кое как е така? – не разбра въпроса кака Надка.
- Това което разказваш! Искаш да кажеш, че там китовете и делфините командват парада? Имат кораби ракети къщи, влакове и самолети, а ние хората… Еее да де! Не точно ние! Ами онези хора или хороподобни същества... Там те да не би да си плуват неглиже в океаните им ловейки риба ей така освен за храна и за игра.
- Еее… как да ти отговоря!? Не можах да видя нищо конкретно. Но пък усетих интелекта на тези делфинообразни същества като доминиращ. А този нашия тип човешки разум като едва ли не резервен – отговори ми кака Надка, но беше доста уколничево.
- Резервен интелект?! Това пък чудо какво е? Той интелектът изобщо може ли да бъде третиран като резервна гума на автомобил? Или като резервна носна кърпичка, а? – усмихнах се аз недоверчиво дори хлапашки – Ама те такива ли са делфините и китовете тук на земята? А како Надке? Резервен интелект ли са?! Стига де! Също като резервния чифт бикини в тайната преградката на дамските чанти. Или резервния револвер на глезена на опитните стари ченгета...
- Така е горе-долу Мишо! – прекъсна ме нашата приятелка-гадателка - Само че в нашия случай на планетата Земя почиващия или резервния интелект не е скрит в дискретно отделение с цип. Или под крачола. А се скатава, махайки впечатляващи човешкото око опашки в огромния и необятен воден джоб - наречен океани и морета!?
- Не, не не! Не мога да го проумея това како Надке – честно! Как така?
- Не знам как така. Не съм специалист по морски бозайници. Историк - археолог съм. За това и в момента много се затруднявам да дешифрирам и да анализирам някои от информациите, които получих заедно с теб там в центъра на езерото. За земните подробности около делфиновия интелект най - добре е да питаш Стойчо и Ирен. Те си говорят с делфини - не аз.
- Хмм! Много фантасмагорично е това твое твърдение! Казваш ние човецитеее там сме като резервните фешън прашки за специалните женски ситуации, а? Така ли? Неее...! Не мога да повярвам, че великия човешки разум е така набутан някъде във Вселената!
- Набутааан разум!? Пистолети, прашки?! Мишле ти какво?! Да не се разгони изведнъж от това, което ти каза жената. Иии... стига си размахвал в диалога модерните женски залитания и мании за показност на телесни пищности граничещи с бездрешие! Щото омириса целия разговор на тежък дамски парфюм – смъмри ме Ная – Кажи какво видя, там където бяхте с кака Надка !
- Ами какво видях?! Какво видях? Освен вода или течност... първо видях едно… едно… едно… Как да го опиша... Беше доста голямо едно такова... И сякаш ме гледаше. Мисля едно огромно добро око видях.
- Голямо, голямо?! Колко голямо? Колкото на кит ли? – попита Ная и се усмихна, дяволито.
- Ееее Наичка стига сега и ти с тези китове... Еее амхааа... И ти пък сега! – усмихнах й се и аз дразнещо - Умириса целия диалог на гранясала китова мас!
- Охооо! Заяждаш ли се с мен, а? Я вземи си тръкни малко от тази гранясалата мас под носа. Ха сега да ти е сладко! – върна ми дразнещата усмивка Ная и се обърна към моята космоводителка – Зарежи го ти тоз припадалко како Надке. Искаш ли да разкажеш за това което ти видя? То на него не може да се разчита! Ни на обещанията ни на разказите. Особено с тез неговите колабирания...
- Нещо приблизително видях и аз Наичка! – отвърна кака Надка и най- учудващо се обърна към мен - Мишо ама наистина ли мислиш, че окото бе китово? Или ей така си го измисли? Просто да кажеш нещо?
- Хмм… да ви кажа честно не знам! Вярно си е! До сега не съм виждал китово око от близо - после се замислих на сериозно и попитах - Амааа... ти защо питаш толкова конкретно за китово око? – учудих се аз, но вместо отговор получих още един въпрос:
- И само око ли видя? – много сериозно попита историко-гадателката.
- Не само! Имаше и много странни на вид красоти.
- Това вече ни го каза Мишле, тя за другото те пита жената – опита се да ме насочи Ная, но кака Надка я прекъсна.
- Чакай сега Мишо! Ти като казваш, че не си виждал никога китово око, как изобщо ти хрумна, че точно това, което си виждал е било око на кит? – някак си настойчиво ме водеше в кръг с въпросите си кака Надка.
- Не мога да обясня. Но може да се каже - да! Точно око беше. И точно към мен гледаше. Някак си... И от високото го правеше. И мисля, чеее... Защото… защото… Защо ли я? – и наистина се замислих, навеждайки глава надолу, защо ли наистина това ми е дошло на ум – Ами да! Сетих се защо! Защото това, което видях много ми заприлича на окото на Афала. Само дето беше много по-голямо. И сигурно затова съм си предположил на ум, че щом на Афла окото е таковааа... Значи и на кита ще е подобно. Нали като видове са си роднини - и мислено се опитах за момент да си представя, как точно изглежда окото на Афала и тогава въпроса сам изплува в устата ми - Ама друго не ми е ясно...? Защо пък окото на Афала винаги много ми е приличало на човешко око? – погледнах към двете жени, а те следяха гласово-мисловното ми лутане с безмълвното внимание на деца слушащи страшни приказки от връстник фантазьор - Та онова око… - продължих аз - То може и да ми се е присторило че е нещо такова. Ама чакайте, чакайте! Мисля не беше точно само око. По-скоро дружелюбен поглед някакъв ме посрещна там. А не самото око. И някак особено топло ми беше отвътре. И много приятелски бе настроено. И окото и погледа към мен. И после не знам как стана? Но това нещо ме разведе из онези места, за които казах, че бяха много красиви.
- Кой кой те разведе и къде?
- Погледът де! Нали това казах преди малко! – но като видях ироничната усмивка на Ная реагирах спонтанно - Хич не ми се чуди! Нямам никаква идея, как един поглед може да те разхожда някъде? Нооо... ей на! Така си беше. Разведе ме! И то на не едно място. Проблемът ми е, че не мога да ги опиша. Защото те нямат никакъв земен аналог – още не бях довършил и усетих, как Ная отново ме гледа твърде особено - Вафличке моля те, не ме гледай така страшно. Добре съм си, нищо че не ми личи - и пак се обърнах към кака Надка - Просто наистина не мога с нищо да дам аналогичен пример. Ти от това, което видя помниш ли нещо? А како Надке? Защото аз си спомням, как там аз отново пак бяха малък! Също като онзи път в корема на Ная. Тогава от видението ми в Долни Главанак. И пак плувах. Но не около бебета. Плувах около това голямото нещо. Около онзи големия топъл поглед - и отново, чувайки изсумтяването на Ная се обърнах към нея - Добре де Наичка защо така реагираш пак, не може ли да е така както го казвам. Ами ако не ми вярваш влез и ти с кака Надка в средата на езерото. И може пък и ти да видиш и изпиташ нещо подобно – и малко раздразнително махнах с ръка.
- Може да е както казваш! Защо да не може? Едва ли в цялата Вселена нашият земен формат на неща имат точен аналог. И обратното! – обади се кака Надка в моя защита, но в следващия момент Ная се намеси но не с поглед а с думи:
- Гледам те Мишле хвъркато, но не защото не ти вярвам. Гледам те защото се опитвам да си спомня дали онова, което изсмука страха ми от дълбоката тъмна вода онази нощ… - започна да говори Ная с треперещ глас и се запъна за миг – Мисля, мисля сиии... дали и то нямаше формата на голяма зеница. Или пък просто ми се е сторило, как попадам в обсега на някакъв, или по-скоро на нечий поглед - както ти каза. Само че моят не беше екскурзоводен като твоя. По-скоро спасителен поглед беше. Ниеее... с теб тогава така и не говорихме задълбочено по въпроса. Но аз сама професионално като психолог си мислих върху случката. И то не малко.
- Ахааа... професионално казваш! И какво професионално измисли магистърка по психология?
- Първо си помислих, че това, което съм видяла в центъра на езерото... Тогава когато ти казваш, че съм виела като вълчица... Това в началото си помислих, че са били зениците или погледа на майка ми. А те са изплували от бездните на страховитите ми спомени, защото тях съм зърнала и запаметила дълбоко в страха си тогава пропадайки в калоча. Тогава в онзи изтръпващ в детството ми момент. Но пък докато ви слушах да си говорите ми дойде и друго на ум. Че водата там в шахтата е била много кална. Едва ли е имало каквато и да е видимост. Пък и най-вероятно майка ми едва ли е бил с отворени очи в мътилката. Със сигурност рефлекторно е стиснала клепачи от многото груби частици във водата.
- И какво значи казаното от теб? Мисля няма нищо общо нашето дето си го говорим с кака Надка и твоето!
- Стига Мишо! Има! Как да няма?! Поне за мен - има!
- Щом пък толкова пък имааа... Кажи да чуем! Що се нервиш сега?
- Нервирам се защото не ме оставяш да довърша – и ме погледна с укор и продължи – Това, което казвам Мишленце значии, че очите на майка ми и нейния поглед отпадат, като възможност да са били запечатани в детинската ми памет. И после това значиии... Как там онази вечер когато бяхме с теб по средата на езерото не е възможно точно очите на мама да са ми изплували като спомен. А наистина ми се стори, как... - и заглеждайки се замислено във водата продължи - Е не…! Оопределено не съм видяла точно зеница. Вярно си е! Беше голямо черно и топло. Може и както ти го каза да се нарече. Но наистина имах неописуемото чувството, как попадам в някакъв, или в нечий поглед. Така си е Мишленце! Трудно е! И за обяснение и за описание. Но каквото и да е било това... то по един невероятен начин сякаш изсмука всичките ми черни страхове заклещили се някъде надълбоко в мозъка ми. Нали ще ме разбереш Мишленце. Трудно ще обясня психологическата си гледна точка на един пилот от селскостопанската авиация.
- Ама вие сте имали някакъв инцидент в средата на това езеро ли? – попита заинтригувана кака Надка – Я някой да разкаже ако не е тайна.
- Нашето не бе точно инцидент – усмихнах се аз – Ама виж я како Надке сега, как ме закопава пред теб. Казва че нямало съм да я разбера. Щото съм бил тъп пилот на кукурузник. Ама може ли сега такова магистърско високомерие да демонстрира, а?
При което Ная ми направи муцуна, махна с ръка и разказа в кратце и нейната случка, и нашето преживяване. Е само в деловата му част – разбира се. Накрая на разказа кака Надка възкликна:
- Ахааа…! Значи все пак вие сте знаели, че тук в центъра на пещерното езеро и насред тази светлинна красотия стават подобни нещица, а?
- Да определено знаехме, че нещо става. Но не и точно какво. Той пак там по средата на светлинния лотос на живота, Афала се занимава с мен, за да ми почисти меридианите. И то най-вече, че той самия настояваше за това.
- Охо започвам значи да разбирам! Искате да кажете, че това животно на име Афала има някакви по-сериозни отношения и осезания за влиянието на тази зона? Така ли? И то осезанията и поведението му са над елементарните животински такива? Така ли?
- Дааа така е. И ние с Ная мислим още, че самата зона на района и на пещерата оказват някакво особено силно влияние. И на делфините и на хората. Може би и ще е така с всички, които попаднат тук. Но то така е казал и някакъв човек идвал тук на лечение и занимаващ се с подобен род неща.
- Може и така да е Мишо – усмихна ми се кака Надка - Даже има и още
- Още какво? – попита Ная.
- След това на което и тримата станахме свидетели... съм убедена как това място не е само лечебно. То служи още и за информационен контакт и комуникация. Явява се нещо като храм на единството между хората и делфините. И още нещо. Служи като свързващо звено между двойки планети с разменени форми на водещ и почиващ си интелект. Нашата и онази другата. Всъщност... – и след като някак си сам се спря после продължи за съвсем друго - Това обаче е само мое мнение разбира се. Но май другото, което успях да видя е много по-важно.
- И по-важно ли има?
- Да! И то е че делфинския и човешкия интелект на практика са си един и същ разум, но разделен на две половини. Нещо както мозъкът, който е физическия носител на интелекта, но има две полу-кълба. И това е така при много животни.
- Пак ми стана сложно. Кого или кои и какво имаш в предвид че сме един и същи мозък?
- Искам да кажа, как ние и делфините, и нашите земни китовете сме един единен интелект. Само че сме в различна фаза на активност. Тук на земята ние сме по- активните. А там където бяхме с теб с мисълта си те. Но аз и друго видях. Как те имат по-ясна представа за всичко това от нас хората. Имам в предвид напълно са наясно с нашето интелектуално единство и неразривната ни свързаност. Ние с китовете сме нещо като един интлектуален бинарен континуум. Както са пространството и времето.
- Земните китове ли каза че имат по-добра престава за този наш интелектуален дуализъм? – окорих се аз.
- Да на нашите земни китове – повтори тя.
После изведнъж се разсмя сама на себе си. И едно силно: „Хи, хи, хи!“ се разнесе над морето. След това отново влезе в познатия ни сериозен тон ала кака Надка:
- Мдааа… И аз май се пообърках вече докато се опитвам да бъда максимално ясна. Не са земни китове – и пак се засмя - Извинявам се! Китовете от нашата Планета Земя исках да кажа, а не че са сухоземни.
- Искаш да кажеш, как те – делфините и китовете ясно разбират, че в интелектуално отношение ние сме едно цяло? И те за това ни помагат така безкористно? Така ли како Надке? – намеси се и Ная.
- Абсолютно Наичка. И най-интересното е - те вечеее... Или не! Може би по-точно казано... Те отдавана са го разбрали, или са го получили като информация от онези, на които с Мишо бяхме на гости. А ние земните човеци май все още твърде много се колебаем да го приемем и признаем. То ако погледнем в някой части на света където делфините са деликатеси по трапезите им – там пък направо си нехаят за това.
- Заради кое това – попитах аз защото нещо се бях разсеял и малко изгубих нишката на нещата.
- Това че заради едното му пусто чревоугодничество прикрито уж зад стари традиции и народопсихолгия всички хора хранещи се с делфини и делфиноподобни на практика извършват един чист интелектуален канибализъм.
- Сигурно е така – съгласи се Ная - Канибализъм си е. Защото ето! Последното което четох по въпроса, че в Индия на държавно ниво вече са признали делфините за личности. Аз пък лично слушайки ви започнах да се терзая и от друго едно нещо в чисто психологически план.
- Кажи мамче беловеждо! Каква логическа питанка загриза отново твоята красива бяла магистратска главица? И то изотвътре я загриза!? – закачих я аз.
- Стига Мишо! Сериозно е!
- Доообре...! Сериозно еее! Добреее! Слушаме те мамче близнакова.
- Според мен няма как едно животно, па било то и дял от почиващата си част на нашия интелект да ни открие като негова половинка току така. Имам впредвид без да ни вижда системно. Или без да ни е виждало по време на собственото си еволюционно развитие. Нещо ми се губи в цялата тази хипотеза за общия интелект. Имам в предвид абстрахирайки се от вашите практики за особени контакти. Разглеждайки нещата в чисто практически и земен план наистина ми липсва живо практическо доказателство.
- Практическо или логическо?
- Земните психологически практики също са свързани с нормалната човешка логика Мишле. Тази логика, която и ти много обичаш. И именно парченце от такава логическа връзка в отношението на тези животни към нас ми се губи. И мисля липсващата част е точно някъде в отсъствието на системен физически контакт между двата вида делфин-човек.
- Физически контакт ли? Наичка ти какво? Да не искаш да кажеш, че е трябвало редовно хора и делфини да се канят взаимно на хепанинги. Да могат да се опознаят... Иии съвсем целенасочено да си залепят интелектите си един за друг?
- Недей сега да изкилиферчваш нещата Мишо. Исках да кажа в смисъл на това, че липсва каквато и да е системна визуална и социална връзка между човека и делфина назад във времето.
- И какво от това? Какво толкова те тормози? Ето кака Надка нали каза... Онези по-умните казали на тези тук по-така назадналите, че ние хората сме само половината от пипето на планетата Земя. И готово! Те като по-умни не ни закачат. Щото нали по-умния винаги отстъпвал. Че и те така. Ние ги ядем. Правим от тях сапуни и свещи, а те ни помагат винаги когато могат.
- Ами как какво Мишленце? Добре дори и това да е част от обяснението мисля трябва да има и чисто земен механизъм по-който всичко това назад във времето да се е случило. Аз си търся като обяснение това за което аз съм учила. А погледнато с очите на моите науки... – продължи си Ная на нейна си вълна загледана някъде към хоризонта - дори човекът трудно анализира неща, които не може да види. Или неща, които не може да си представи по някакъв начин. Поне чрез въображението си ...
- Аааа то пък животните дали изобщо имат такова нещо в мозъка си като нашето въображение... – погалих я успокоително аз.
- Иии ако нямат... какво? А Мишле? Точно именно ако нямат... ! Как така морски създания без познание, анализ или въображение за човешката същност ще имат приятелско отношение към нас?
- Може би както това го има у кучетата?!
- Еее това си беше чист пилотски наивитет - сега дето го каза. Мишле кучетата са опитомени от хората много отдавна. А делфините са диви животни. Пък и до колкото знам от обща култура дивите кучете Динго в Австралия не са никак дружелюбни към хората. За разлика от дивите делфини... Не съм дресьорка! Но мисля начинът едно животно да бъде опитомено колкото и интелигентно да е то... – задъха се отново във вълнението си Ная - Начинът според мен е въпросното животно да има продължителен контакт с човека. Ето нали видя! Дори за умни летящите мишоци като теб е нужно доста време за да бъдат опитомени! Нали како Надке?! – поспря се пак за малко Ная, целуна ме по бузата, намигна на нашата странна археоложка и отново продължи - А струва ми се, както казах точно такъв системен контакт делфин-човек в древната история на човечеството липсва. Ето за това и кака Надка да ти каже.
- Дааа – намеси се историчката - Дори обратното. Имало е цели китобойни флотилии, избиващи китообразните.
- Именно! – продължи Ная - И въпреки това до колкото се интересувах има достатъчно много случаи. Съвсем спонтанно необучени делфини, несвикнали с хората без какъвто и да е видим мотив, са им помагали в морето при различни ситуации. И това е ставало и при крушения. И при нападения от акули дори. И при други особени случаи, като този на Чарсковски и неговата родилка в Черно море. Има нещо неясно във всичкото това! Но не ми идва никак си на ум - точно какво, къде и кога като парченце във времето да търся!
- Еее ще го намериш Наичка. Ти си ултра упорито момиче! Може пък да е тук някъде из тази пещерата, а? Само дето сега като вече не те е страх от дълбокото трябва да се научиш и да се гмуркаш... Иии готово. Тутакси ще го откриеш нейде по дъното на езерото.
- Майтапи се ти, майтапи! Но на мен наистина ми се иска да намеря отговор на този въпрос. Все пак две от тези животни ми помогнаха да изляза от цялата тази родилна каша нали?! Каша, която онази тъпата левкемия ми забърка.
- Ами щом не можеш да намериш нищо из мрежата.... Не си забелязала нещо по-така в контакта между Ирен, Стойчо и опашатковците тук?
- Амиии... единствената необичайна подробност е че чичо Стойчо когато си говори с делфините много интересно си помръдва онази разцепената на половина вежда. А на леля Ирен едното око започва много странно да проблясква. Първо си мислех, че е случайно. Но после забелязах, как всеки път това става. Особено когато тя си общува нещо емоционално с делфините.
- Едва ли това в мимиките на двама обикновени хорица е от съществено значение за световната популация от делфини още пък по малко... – започнах да философствам аз, но като я видях, как Ная кръвнишки ме гледа реших да питам нещо по конкретно - Кое й око? Те нали понеже са различни по цвят. За кое говориш? Онова дето е с цвят на кристален аквамарин ли?
- Не! Другото - кафявото й око! Сякаш освен със звуци и с жестове... И чрез него им допълва това, което не могат да разберат от нейния речитатив.
- Доообре. Доообре. Ще внимавам да го видя и аз това с бляскащото око. То тя нали по принцип е жена родена в морето. Делфини са я открили. И после нали опашатковците довели Стойчо и брат му при нея. Пък и прякора й виж го - Сирената. Може и с очи да им говори. Защо не?
- Майтапи се ти майтапи. Хвъркат зевзек такъв...
- Е деее... Не се набирай сега Наичка. Ако пък не искаш да търсиш доказателства по дъното на езерото направо да ги попитаме – и готово! Наичка то не съм сигурен... Ама ние не ги ли питахме вече веднъж за това?
- Да питахме ги. И тогава беше много особено. Даже загадъчно ми стана. Каза чичо Стойчо сякаш... нещо каза тогава в смисъл, че все още не сме били готови. И се спогледаха много мистично с леля Ирен – отговори ми с все още доста приповдигнати емоции Ная.
- Ааа... Може и така да е било. Не съм обърнал внимание. Ахаа казваш мистично се вглеждаха един на друг.
- Майтапи се ти майтапи. Ама наистина много тайнствено се спогледаха те тогава!
- Може Наичка! Можеее - подех вече сериозно аз, за да поуспокоя малко емоционалните приливи на беловеждата психоложка - Мен пък винаги ми е било мистично и интересно, кой и как е накрал толкова свободолюбиви и пъргави животни да се заврат в пещера като тази. Аз пък ето това не мога да си обясня. Щото някой от тях обясняваше нещо за някакво делфинско белодробно състояние... Ама на мен не ми се стори, как това да е много възможно. Камо ли да е правдоподобно. Изобщо има неща около тази пещера, които е вярно, че са доста неясни!

- Така си е! И аз мисля, как на това място има доста неяснотии – намеси се и кака Надка - Даже ми се струва има и още! Най-точно казано – мястото е уникално! За Черно море! Пък и за района на черноморието мисля е единственото! Може и за света да е едно от малкото такива. То и за това трябва да бъде пазено, за да не бъде осквернено.
- Ахааа за това ли преди време ми каза, че хората, които знаят за него и го ползват са негови пазители?
- Именно! И сигурно и поради тази причина това мястото не може да се види от всеки един простосмъртен. По принцип такива уникални точки обикновено са на труднодостъпни за хората месата.
- А точно тази пещера защо е на толкова достъпно мястото? – попита Ная.
- Че какво пък му е лесното на достъпа? – погледнах учудено и съвсем откровено - Лесно е за такива като теб! Или за кака Надка. С две думи за тези, които имате камъче-ключе за входовете му. Нали чу какво казаха леля Ирен. Пък и чичо Стойчо. От петдесет години никой случаен не е успял да влезе тук – почти със завист отвърнах аз.
- От четиридесет не от петдесет – поправи ме заядливо Ная.
- Добре де четиридесет, петдесет няма значение. Важното е… Че е никой! И че не успял да влезе сам. А не от колко точно години. Та нямаш ли такова ключе си вън от играта. А щом тези ключета отключват това важно и потайно място... Друго още се питам аз. Кога и какви хора са правили тези ключета? И как и защо са свързани с тази пещера? – и погледнах към нашата приятелка археоложка – Нали како Надке? Ето може пък например делфините тука да са се срещали за пръв път с онези хора, които на времето са направили и носели тези камъчета.
- Мишо, не може да е истина това със срещите на делфините в древността тук. Защото нали Черно море е солено море едва от осем хиляди години? Станало е след едно голямо земетресение когато Мраморно море е преляло през Босфора. Пък и едва ли ако тук е имало древен палеоконтакт между някакво стадо делфини и човеци, то тукашните делфини да са се пръснали по света. И понеже нямат жълти вестници лично са разказали за това място на другите си събратя от океаните. Може би Ная е права. Наистина има нещо, което се къса във връзката между двата вида човек и делфин. А колкото до самото място тук, какво е съвсем точно му предназначение – трудно е да се определи. Може и храм да го наречеш! Може и комуникационна структура... Ма то до някъде ако погледнем принципно на нещата си е все едно и също!
- Ееее Како Надке добре! За това, че тукашните делфини, че не са разказали за тази пещерата може и да се съглася. Малко наистина си го поизфантазирах това. Но за другото определено не съм съгласен! Храм и комуникационна структура… все едно и също ли е, я? От пощенски клон до зала за религиозни и култови ритуали... Па било то параклис или църква… все пак има някаква разлика, нали? – усмихнах се ехидно аз.
- Зависи на кое как гледаш Мишо. Вярно! Всяка осветена църква е храм Божи. Но не всеки храм на нещо е задължително да има формата или предназначението на църква. Още по-малко пък по каноните на някоя си религия. Но виж, от друга страна спокойно може да се каже, как всеки храм се явява сам по себе си комуникативна структура на съответното същество. Без значение между кого или какво се осъществява самата комуникация. Дали между хората и някаква изконна тяхна традиция явяваща се някаква духовна част от бита им. Или комуникацията е между хората и някаква избрана от тях духовна висота... От друга страна може и просто да си е едно средище, осигуряващо някакво място за връзка между самите хора. Примерно изповядващи обща идеология! Обща религия! Или дори общо хоби или професия! Като дом на художника или дом на филателиста.
- Или дом на тенджерата бях видял някъде.
- Е не, не, не! Дом на тенджерата това звучи много кухненско и комерсиално. Може би това, което си видял е било магазин някакъв... не може да е нещо свъразно с хоби или колекционерство... – възмути се арехоложката.
- Видял той дом на тенджарата. Не го слушай како Надке измисля си за да те дразни – сръга ме Ная.
- А колкото до това, че не е на лесно за откриване... – продължи кака Надка вече отдаван свикнала с моите пусканици - Мисля мястото наистина е твърде недостъпно… Тук и аз съм съгласна с теб. Едва ли е толкова лесно да проникнеш вътре! Поне до колкото аз го виждам…
- Видя ли Вафличкеее! Видя лиии! Пак си по-привелегирована от мен. Видя ли за какво невероятно място имаш каменна карата с триточков чип за достъп, а? – закачих унеслата се в мисли Ная, обърщайки се отново към нашата приятелка-гадателака - И от кога ли има хората, които знаят за това място? Е изключая чичо Стойчо и леля Ирен. Иии... ха кажи сега защо пък точно тези ключета го отварят, а?
- Не мога да ти отговоря веднага на въпросите. Още по-малко пък защо точно тези камъчета отварят невидимата завеса. Нито кой с точност е направил самите камъчета. Но пък мога да поразсъждвам малко.
- Да поразсъждаваш? Или да надникнеш насам, натам из времето? – и й се усмихнах хитринко.
- И двете Мишо! И двете! – върна ми усмивката тя и после изведнъж стана отново сериозна - Мишо аз нали те бях помолила да ми донесеш нещо? Свърши ли я ти тази работа?
- Разбира се. За картите не Черно море – нали за това говориш. Донесъл съм ги да. Даже няколко различни съм качил. Та да си харесаш, която ти е най-близка до сърцето – и си извадих телефона, където бях записал няколко карти.
После и ги показах, а тя си избра една от тях. Позагледа я няколко минути и каза:
- Мдааа точно така. Много правилно е предположил. Браво на него!
- Кой той? – попитах аз.
- Извинявам се че така несвързано се изразих. Не зная дали сте чували или чели някъде, но има една интересна хипотеза на уважавания от мен колега професор Петко Димитров. Специализирал се е в подводна археология. Та той почти е доказал, как преди повече от осем хиляди години на дъното на сегашния шелф на Черно море, някъде на около осемдесет сто километра на вътре по посока изток от Варна е имало селища на много древна цивилизация. Както вече споменах преди много, много време Черно море не е достигало до Босфора. Но то това като погледнем на тази карта си и личи много ясно. Според хипотезите на колегата целия шелф на Черно море е бил суха и плодородна площ. Цялата зона е била богата на льосова почва идваща от Дунав, Камчия и Днепър. Била е заселена от много, много древен народ. Най-вероятно хората, които са населявал тези земи са имали дори сухоземна връзка с районите, в които е възникнала и прастарата Шумерска цивилизация. Та предположенията на професора са, как не е изключено златото от некропола край Варна, което е пък е най-старото обработено злато отривано някога досега в света - да е тяхно дело. Защото като стил и метод на обработка то не може да бъде оприличено, или отнесено към никоя близкостояща нам културна цивилизация. Както за региона, така и изобщо по света. И то по една простата причина - тогава е нямало други такива цивилизации.
- Ехааа Наичка, кака Надка пак цопна от високо в свои води – нали? – усмихнах се аз на набралата инерция историчка - Ааа како Надке ами гърците? Тях нямало ли ги е?
- Охооо Мишо къде ги търсиш ти гърците толкова назад във времето? Нашите съседи тогава изобщо не са съществували, като цивилизация. То дори, другите световно известни и водещи се древни народи, като шумери, египтяни, гърци се явяват направо епохално неродени бебета. Имам в предвид с цивилизация населявала шелфа и нашите земи. И ако това е така... И тук не е било море като е сега… тогава… - и за малко пак се спря и се замисли - То тази пещера… може и да е имала минерални извори, но в никакъв случай не е била толкова наводнена. Със сигурност обаче полускъпоценните слитъци горе на тавана са се образували много преди осем хиляди години. Или това е нещо като природен феномен. А както вече казах и комуникационна структура. Та ако тези прадревни хора са влизали тук може би затова такива камъчета като нашите...
- Аааа само като вашите како Надке! Аз си нямам такова... – възробтах превзето и си отворих дрехите на гърдите.
- Стига де Мише остави жената да говори сега. Стига с тези хвъркати детинщини – секна възражението ми Ная.
- Та такива камъчета като нашите, както вече съм ви казвала се откриват единствено по земите населени с траки. Няма да се учудя, ако това е бил някакъв техен храм. Но ако трябва да съм откровена те няма, как да са познавали делфините. Защото такива не е имало в затвореното сладководно езеро когато те са обитавали тези земи. Аз и за това дълго отглеждах. Исках да видя има ли някакви следи от човешка дейност. Но не открих такива. Което не изключва разбира се възможността пещерата да е била посещавана от тогавашните хора. Защото тя с тези слитъци по купола много наподобява структура на кромлех. Но закрит кромлех. Или по-скоро може да е обратно... Кромлеха като изградена от човека структура по-скоро да наподобява това, което тук природата е сътворила много преди изобщо да е съществувал човека.
- Яснооо. Щом няма следи от човешка дейност, значи или е нямало такава... Или този, който и я е посещавал е бил много особен член на това общество. И много е искал да запази в тайна всичко около това, което е правил вътре в пещерата. Тази хипотеза лесно може да се умозаключи. Добре де! Да приемем, че знанието за това, как подобни структури могат да пренасят част от мислите или другите безлплътности от нас в други времена и пространства е било предадено от тези древни хора на траките... А траките пък са изградили подобни кромлехи, но на открито. Приемам я да речем тази тезата. А как тогава делфините пък са се научили, че това е възможно след като те нямат възможността за подобен вариант като този – имам в предвид да видят от някъде структури като тази пещера. Пък то ако има подводно подобие на тази пещера те по принцип нито делфините още по-малко пък китовете се пъхат по пещерите в океаните и моретата. Едните са прекалено волни животни. Другите пък са огромни за да се завират тук таме. Нали казваш, че делфините са дошли тук много по-късно.
- Така си е Мишо тук съм съгласна с теб. Няма как? И с Ная обаче съм съгласна, че нещо в логиката куца. В смисъл наистина има звено в този порядъкът от мисли, което ни убягва. Но нали се сещаш, че няма как да гледам на опашка или на перка на делфините, за видя в тяхното минало каква ли може да е древната им връзка с хората.
- Дааа! Така си е ! Те горките и кафе не пият. Че да им забъркаш по едно от твоите... А како Надке? Ма то може и за това кожите им да са толкова гладки, я – захилих се на собствената си шега аз – А как и защо на Афала му идва на делфинския акъл да ме накара и мен пък и Ная да правим, това което ти ни караше да правим в Долни Главанак? Щом на него му идва... значи и той има подобни на твоите осезания и логики, а како Надке за това какво ще ка...
- Не може да са логики – прекъсна ме Ная.
- Добре деее Наичка, добре! Защо ме прекъсваш сега? Не са логики - хубаво! Първично импирични мозъчни връзки от логическо естество са. Така доволна ли си? – и като видях, че ми кима с глава продължих - Иии другото сега си мисля. Те делфинте пък и китовете като нямат ръце, как ше си направят кромлех в морето. Че да практикуват този род комуникация, свързвайки се с онова място, което ние с теб посетихме? Щото то вече съм почти напълно убеден, как Афала и Денка не напразно ни карат да стоим в центъра. Може би и те го ползват като ти го направи.
- Нищо чудно и да е така.
- Добре но тука Природата им го е направила, а не те самите. Докато в Долни Главанак там хората сами са си го направили.
- Мишо щом Природата е измайсторила тука такова сложно нещо защо пък да няма някакво подобно, или в морските пещери, или да речем направо на открито в моретата и океаните. И точно от там китовете и делфините да си комуникират с мястото до където ние се разходихме. Или по точно казано до онова място където техния интелект е водещ. Дори ако се съобразя, с това което казва Ная, че те да не го правят съзнателно. Примерно да го правят интуитивно или по-точно инстинктивно? Защо да не, а? – после тя се замисли за нещо и ме погледна - Мишо, ако обичаш я пак дай кака ти Надка да погледне онази карта на Черно Море. Май нещо ме боцка по старото мозъче.
Взе телефона ми, който по размери си е почти таблет и се вторачи в него. След минутка две почти възкликна:
- Ами да! Мишо ето ти го кромлеха бе момче. И то той е точно в центъра на Черно море!
- Де го како Надке?
- Ето ти го тук – отвърна ми тя и ми посочи една много синята точка – Ето товааа...около централната зона на нашето море. Това тук какво е?