автор: apostola

Дошъл съм със плач и със рев
на тази земя стародавна,
да расна на нея за кеф
със мисъл и жад меродавна.

И тръшках вратите с ръка,
и вдигах вихрушки до Бога.
И виех от болки така,
че повече вече не мога.

И дните посрещах в зори
със мисъл да сбъдна надежди.
И губех се в тъмни гори,
изписвах и в утрото вежди.

Така че, когато съм бос
и пътя за мен е отрязан,
излишен е всеки въпрос
в живота ми вече белязан.

Изгубвам ги сила и мощ,
и всеки за мене се кръсти.
И в Нея- последната нощ,
напускам живота на пръсти.