автор: giro

Красота, голяма красота.
Престъпвам из пролетната ливада като изумрудена черга в лилаво-бяло пипи от теменужки и маргаритки. Възторжено гледам извисената нависоко, нависоко гора. Още по-нависоко, бяла като шапката на Шеф Манчев, докосва небето снежната планина.
Толкова ми е хубаво сега, че ми иде да запея, само някой да свиреше на кавал.
Голяма група сме. Всички около мен, разпръснати на групички из тревното море, се хранят с настървение. След дългата зима и принудителния затвор се изгладнява за сочна и свежа пролетна храна.
Радвам се, дишам и макар без кавал се опитвам да пея. Ясно е, че не съм за „Евровизия”, но пък някой може да се оприличи на мен в „Като две капки вода” – знам, че много люде приличат на мен. Важното обаче е аз как се чувствам.
Майка ми наскоро ми даде старт в живота и днес моята младост, също като пролетта, чурулика, жужи, шепне, вряка и писука.
Дааа, хубаво ми е, много ми е хубаво!
Хора, вие човеци, натикани в гипсокартонени кашони, пълзящи, ходещи и бягащи по безтревния бетон, самодоволни в ламаринените си автомобилни будоари, горди с хартията в джобовете и касите си, болни от неразбрани любови и самосъжаление, прехранени с труповете на отнетите от природата животи..., хубаво ми е, че ви няма сега около мен!

- Ане, ей Баче Ане, Ела насам, бе нашия, и пОдай канАпето да връжем онуй ягнЕ, бе! Виж що е убаво и тлъсто. Ти само го фАни, яз ке му връжа ногите!
- Ване, мани го тоз хайван, земи връжи еей онуй ягнЕ, шавливото! Оно ми се чини да е по-убаво, оти я виж как блее накъм Белмекен, урати му нещо – они там да ме ядат вика, нимната мама, хахахаха!
- Айде Ане, дай камионето да го турим отзад и карай към дОма да пийм по едно ракиче преди празника, че утре ке викаме касапето. От тия пости изпосталяаме, бе – три дена мЕсо не съм ял, само кайма.

Мисля си в смърдящата, бръмчащата и раздрънкана консерва, докато се клати по друмищата на къра, че животът все пак е справедлив. Вие, разбира се, не вярвате, че тази направо абсурдна мисъл може да хрумне на едно вързано агне, пътуващо към ръждясалата кука в двора на Ването. Но ето, ние агнетата поначало не живеем дълго – ако ни подмине антраксът, най-често умираме от насилствена смърт. За сметка на това живеем сред чудната природа, дишаме чист въздух и се храним добре. Е, вярно овчарите отдавна не свирят на кавали, а и доста ни пошляпват с лесковицата, но и при вас, хората, е така, нали?!
И всичкото това познание се предава сред агнешките поколения. Ясно е – в чест на Воскресението някой трябва да бъде изяден. Няма как – животът е ядене до изяждане. Въпросът е дотогава да се насладиш на щастието, че си жив. Животът, този живот, не те лишава от това, напротив – постоянно те кара да го разбереш дори с овчия си мозък. Затова мисля, че е справедлив.
Но вие, овчарите-господари, защото вечно не ви стигат агнетата, смятате обратното.