автор: Trend

ЗОКУМ

Бележки:
"Зокум" е местно название на красивия, кичест храст олеандър
Народната песен е посветена на войводата от ВМОРО Г. Делчев, загинал в бой с турски
аскер при засада в с. Баница, Сярско, Егейска Македония.


Минаваше полунощ и звездите закачливо намигаха. Велев и Туловски, почитатели на виното и синове на Македония, наближаваха центъра на града на път за студентската си квартира. Липите ронеха цвят над главитв им и цветовете им се смесваха с въздишките на незаспали девойчета, които ги наблюдаваха тайно иззад пердетата на спалните си.
И двамата бяха високи и стройни, тъмнооки и тъмнокоси. На снажната осанка и юначните мустаци на Велев би завидял всеки комита, а смолистите къдри на Туловски биха накарали и Александър Македонски да ревнува.
Въздухът ухаеше на липи и кръвта им кипеше от пролетта, младостта и любовта към отечеството. Македония е разделена, а тези зад граничната линия са наша кръв. България участва в четири войни за освобождението на македонските земи. Потомците на над един милион бежанци се записват доброволци със светлата и чиста мисъл, че ще освободят своите лели, чичовци и братовчеди, чиито имена знаят и помнят, останали в поробените земи. За тях националният идеал за обединение не е натрапена абстрактна идея, а дълг по изгубен роден край. За свободата, а не за подялбата на Македония, оставят те костите си край Егея и по долината на Вардар. А на сираците си завещават не имане, а болката по Македония.
Велев и Туловски, потомци на бежанци, бяха бъдещи учители, а не военни. И понеже учителите са комитите на мирното време, решиха да направят нещо сега и веднага за Македония. От градината на близката къща изнесоха един огромен зокум, окичен със средиземноморско ярки цветове, заедно с тенекията, в която беше посаден. Нарамиха го от двете страни като траурен венец и го понесоха към паметника на Гоце Делчев пред градското читалище. Поставиха го пред него и почтително коленичиха. След минута мълчание се изправиха и запяха:
„На четвърти май, девесто и трета,
в борба загина Гоце Делчев-
Животот го даде за Македония,
Македония свободна да биде,
Македония свободна да биде,
земя македонска на македонците... ”
След десетина минути пристигна милиционерска караулна кола и прибра пеещите трубадури в районното управление.Посрещна ги портретът на другаря Тодор Живков на стената и набит мъж на средна възраст зад бюрото.
- Защо бе, момчета, вършите глупости? Какви са тия македонски песни по никое време? Нужно ли е да си разваляме отношенията с Тито и с гърците? Вие война ли искате на Балканите?
Двамата мълчаха. Естествено, че не искаха война на Балканите. Но не допускаха, че с песента си са били в услуга на империалистите и подпалвачите на нови войни. Туловски изтрезня на момента и се опита дипломатично да прикрие стореното:
- Не сме пели македонски песни, а студентския химн. На студентската клетва ни заведоха пред паметника на Гоце и оттогава все си го пеем, щом минем от там. Е, малко късно беше тая нощ...
Милиционерът ги погледна изненадано и се усмихна. Беше доброжелателно настроен. Подаде им лист хартия и химикал:
- Напишете текста на студентския химн. Сигурно тези, които ни позвъниха, не
са чули добре. Ще се върна при вас след половин час.
Излезе и заключи вратата. Двамата се спогледаха. Туловски попита Велев:
- Помниш ли текста на химна?
Велев, незагубил еуфоричното си настроение, отговори:
- Ще напиша това, което помня!
След тридесетина минути следователят четеше написаното на листа и не вярваше на очите си:
„ От Шар планина до Егейско море
и от Охрида до река Места,
старо и младо све се то разплака,
све се разплака за Гоце Делчев...”
Сивите му очи потъмняха. Позамисли се и каза:
- Ти си много пиян и сякаш си писал с краката си. Нищо не мога да ти разчета. Какъв учител ще станеш с този нечетлив почерк?
Велев отговори:
- Със сърцето си пиша, а не с краката си.
Следователят скъса листа и каза на другия.
- Пиши ти, дано пишеш по- четливо! Не мога да приложа драсканици към
протокола за разпита. Ще се върна след час.
Цяла нощ Велев писа текста на песента и цяла нощ дежурният следовател идваше
и късаше листа. При последното влизане в стаята остави два листа и два химикала и уж случайно забрави напечатан лист със студентския химн. Туловски бързо го преписа четливо и красиво.
В осем сутринта следователят усмихнато приложи текста към протокола, подписа го и се обърна към двамата приятели:
- Момчета, и аз съм от този край и разбирам защо пеете студентския химн, като минете край паметника на Гоце Делчев. Но няма защо да рискувате да ви изключат от Университета на югозапада и да зачертнете бъдещето си. Няма защо. Същият този Гоце е казал, че най- важното е да бъдем човеци. Една ваша състудентка, която живее в центъра, потвърди, че сте пели химна. Свободни сте.
Липите край районното управление въздъхнаха с облекчение и одобрително зашумяха. Липите, песните, планинското ехо, вълните на Егея и Черно море и ромонът на Вардар и Дунава са по- мъдри и честни към паметта на мъртвите и поривите на живите от политическите доктрини. Те можеби предусещаха с вродения си природен усет за неизбежното, че след време Велев ще бъде дълги години обичан директор на училище „ Гоце Делчев” в родния си край, негови текстове за Македония ще печелят награди на фестивали, а единствената му стихосбирка, излязла посмъртно, която приятелят му Туловски ще издаде, ще се казва „ Има защо”.