Когато отидох при баща ми, заварих го полегнал на ямурлука в компанията на Ангел – нисък закръглен мъж, горе-долу на татковата възраст, и още двама, по-млади , които виждах за пръв път.
Усетих внимателния поглед на тате, който срещна моя и видях как след миг лицето му се отпусна. Без думи бе разбрал, че не съм казал нищо излишно. А и нямаше начин да ме разбере по-инак, защото пристъпих уверено към огъня и с открито и спокойно лице застанах пред налягалите мъже. Ангел се усмихна и се обърна към тате:
- Я какъв юнак е синът ти! Готов комита! И като го гледам, не се страхува...
- Добро е момчето! Малко изневиделица ни дойде тая нощна разходка, но добре, че вас срещнахме... Милене, ела седни при нас... да се стоплиш...
- Не ми е студено! – отговорих, но седнах до тате.
Той бе отворил раницата и споделил хляба и сиренето с новите си познати. Нямаше никакво съмнение, че ни приемат като свои. В момента не можех да кажа това добре или зле беше, а и по приказките и държането на тате не можех да отгатна нищо. „Виж ти, - мислех си аз, - как за няколко часа от безгрижно селско момче станах партизанин!” И пак се сетих за Чавдар войвода, синът на Петко Страшника. Погледнах тате, който ми подаде един краещник и малко сирене. Докато дъвчех, си рекох: „И тате се казва Петър... Е, не е Петко, ама като гледам как го слушат с внимание новите ни познайници, съм сигурен, че няма да е по-лош командир от Ефтим. Обърнах глава към другия край на полянката и видях Ефтим да пали нова цигара направо от предишната, поседнал на сухия бор с нахлупен над очите каскет. Какво ли пък си мислеше той? Сигурно не е лесно да водиш хора, да отговаряш за тях, за живота им! Без да искам, започнах да съпоставям прочетеното в приключенските книги с реалността, в която неочаквано бях попаднал и да осъзнавам огромната разлика между това - да съпреживяваш чувствата на героите, сгушен на топло и сигурно до печката, да си представяш опасните ситуации, от които те се спасяваха благодарение на смелостта и находчивостта си, и това - да си под открито небе и да усещаш с всяка фибра на тялато и с ума си зависимостта си от случая и решението на други хора и още, че колкото и да се напъваш да мислиш, си оставаш малък и безпомощен пред обстоятелствата и прищявките на съдбата.
На сутринта усетих някой да ме бута по рамото. В първия момент се стреснах и ми трябваха няколко секунди, за да осъзная, че се намирам в гората, а не у дома.
- Ставай, време е... – лицето на баща ми с набола черна брада се бе надвесило над мен и очите му ме наблюдаваха с някакво топло излъчване, но и със строгост и скрита тревога.
Измъкнах се от ямурлука, в който се бях омотал като пашкул и се изправих. Потръпнах от утринния хлад и се огледах наоколо. Партизаните се готвеха да тръгват. От снощния огън бе останала само пепел, тревата мокреше обувките на суетящите се мъже, а от широките листа на дъбовете се процеждаха капки вода и странен глас на непозната птица достигаше до слуха ми от дъбравата.
Тръгнахме в индианска нишка между дърветата в неизвестна за мен и тате посока. Най-отпреде вървяхя двама, а на трийсетина метра след тях –останалите. Успях да преброя дванайсет партизани. Нас ни сложиха в средата на колоната. След два часа преход се присъединихме към основния отряд и аз много се зарадвах, когато видях познатите лица на Станчо и Иван. Разговорихме се надълго и широко, после нас с тати ни извикаха при командира – слабичък младеж с дълга коса и приветливо изражение на мургавото лице. До него седеше Ефтим и дъвчеше стрък трева с пожълтели от тютюна зъби и час по час плюеше. Имаше с тях още един, който ми приличаше на учител – носеше кръгли очила и имаше рядка брадица на козел. Пръстите му бяха дълги и бледи, пригодени по-скоро да държат писалка, а не оръжие. Само ни попоглеждаше за миг и после свеждаше поглед.
- E, добре сте дошли в отряда. – започна направо младежът. Гласът му бе тих, но ясен. - Поговорихме с двете момчета от селото ви. Само хубави неща ни рекоха. От тука нататък вашата е ясна – за добро или за зло. Дано е за добро. От вас зависи. Ти, бай Петре, - погледна той към баща ми, - пушка си имаш. И муниции. Добре си се подсигурил. Не си вчерашен. Ефтим ще се разпореди да ти дадат една бомба още... А на тебе, младежо, ето това! – и като бръкна в една торба, която бе в краката му, извади малък черен лъскав пистолет. Впих блеснали очи в него.
- Май ти хареса, а?! – благосклонно се усмихна и ми подаде оръжието. С разтуптяно сърце внимателно го взех с дясната си ръка и го задържах пред очите си.
- Само внимателно с него. Ефтим ще ти даде патрони. Това е „Валтер”. Немска направа. Прецизна. И няма да е тежък за тебе. А Денчо ще те научи да го разглобяваш, смазваш и да стреляш. Грижи се за него, да е в изправност и винаги под ръка! От това, как се грижиш за него, може в даден момент да зависи живота ти... Толкоз... Зачислени сте в групата на Ефтим. Повечето от неговите хора се видяхте, с другите ще се запознаете. Каквото нареди Ефтим – това ще правите. – младият мъж замълча, после погледна към очилатия и рече - Това е другарят Кондов, политкомисар на отряда. По политическата част. Когато има време, ще ви разяснява основните въпроси на марксизма и конкретно нашите задачи. Е, сега сте едни от нас. Бай Петре, радвам се че човек като тебе е в отряда. Личи си, че си честен човек. И че много неща ти са ясни.
Погледнах баща ми. Стоеше сериозен, спокоен, плещест и слушаше речта на младия партизански командир, но какво мислеше, си знаеше само той.
- Благодаря за доверието. Затова, че ни приемате със сина ми. Аз досега не съм си кривил душата и съм постъпвал така, както моите родители, Бог да ги прости, са ме наставлявали. Видял съм различни работи... И ще ви река на вас, тримата, едно. Види се, учени хора сте. Не съм мислил пушка да хващам и сина ми в гората да водя, ама така дойде. В селото да се върна не мога. Нас са ни писали вече разбойници.
При тия му думи Ефтим се намръщи. Тате го забеляза и уточни:
- Имам предви властта. Не вас. Та, така – доверявате ни се и ние няма да ви предадем. Тъй ли е, сине? – обърна се към мен. Кимнах само с глава. – Това само да кажа исках ...
Тате спокойно и също като младия командир тихо говореше, но и тримата го слушаха с внимание. Тогава се намеси политкомисарят Кондов:
- Значи, всичко е изяснено. И от мен добре дошли. Както разбрахте, името ми е Кондов. Георги Кондов. А нашият командир се казва Страхил.
- Другарю Кондов! – прекъсна го Страхил, - Време е ... Ефтиме, вземай попълнението и вдигайте хората. След два часа трябва да сме на мястото.
Чуха се команди, настъпи раздвижване, всеки зае своето място и след като съгледвачите тръгнаха, десет минути след тях отряда пое към определената цел.
Странни хора ми изглеждаха тия партизани – уж обикновени хора, пък в същото време особени. Какво искаха, как щеше да дойде това равенство след победата, кой щеше да победи? Неочаквано си спомних за камиона и войиците с младия наперен капитан, автоматите и картечницата – от тях се излъчваше скрита сила, организираност, мощ. Ако се стигнеше до сражение, работата щеше да стане дебела. Станчо, който приказваше много, все споменаваше Червената армия и как скоро фашистите ще бъдат пометени, а пък Ангел, по-бавен и разсъдлив, само едно повтаряше:
- То, таковата, само войската, да не ни приклещи, че с тия пушки и... и... и толкова неопитни... – тук ме поглеждаше критично, – ка ще издържим?!...
- Айде, айде, - осмелявах се и аз да се намеся, - и ти, да не би да си служил войник? И аз мога да стрелям, само ми дайте пушка!
- Ще ти дадем , ще се научиш да стреляш, но не е само това... Като се запука около тебе, ще напълниш гащите!... - ехидно подхвърляше Иван.
- Не се знае кой ще ги напълни! - ядосано му отвръщах.
- Ей, партизанчето, не се репчи толкоз, имаш жълто около устата, вчера дойде, а и философстваш!
Ядосвах им се тогава - де да знам, че само ме дразнеха – ей така, времето да минава по-бързо и да забравят, макар и за малко, тревогите и неясното си бъдеще.