автор: IGeorgieva

Диди беше нощен шофьор, нещо като дринк енд драйв. Имаше само един клиент и ангажименти - два-три пъти в месеца - съвсем достатъчни за нервна криза. Причината беше в това странно същество автомобила, което й налагаше мнението си по различни и все важни въпроси.
След старата корса, която гаснеше на всеки светофар, Диди благоговееше пред втората си кола. Пежото излиташе със свистене на втора, даже на трета скорост, но пък заковаваше рязко и при най-нежното погалване на спирачките.
Този дух на неразбирателство се зароди още в първата седмица от шофьорския стаж на Диди. Паркиран мерцедес не се отмести, докато тя завиваше със замах по тясна квартална улица и парче от бронята на корсата полетя във въздуха. Старият мерцедес излезе от удара с достойнство и без драскотина, а Диди се привърза към широките улици. Три дни след срещата със застрахователите й се наложи отново да посети офиса им, защото колега шофьор я удари отзад - помислил, че потегля. Лесно ли е да се включиш в движението на булевард с три ленти, после да се преустрояваш или да се справяш с извънредните ситуации там.
Веднъж на булевард „България”, с дъщеря й, седнала в бебешкото столче, я застигна неочаквана зелена вълна. Всички коли я изпревариха и Диди си караше самотно щастливо. Здраво стиснала волана, тя не изпускаше от очи трите ленти пред себе си, но някак си забеляза гърбовете на полицаите, наредени в шпалир покрай пътя през двадесет метра. Униформените извръщаха лица, колкото да изгледат колата й, а после пак заставаха в първоначалното си положение. С върховна концентрация, все пак се движеше с 40 км в час, тя отдели поглед от пътя и го насочи за пръв път от много време в огледалото. Там видя дълга колона от черни автомобили, които очевидно предвождаше. В същия миг металически глас й заповяда: „Отбий вдясно и спри!” Диди не се поколеба нито за миг да изпълни нареждането, което напълно съвпадаше с нейното желание. Потегли отново доста след последната кола от правителствената делегация и не преди да си плюе няколко пъти в пазвата.
По времето, когато имаше някаква надежда, че един ден ще свикне да шофира, се упражняваше доста. Всеки ден караше колата – е, вярно че само до големия супермаркет, който беше на километър от тях, но пък и само там можеше да паркира. И понеже не караше на дъжд, още по-малко на сняг, всяка пролет акумулаторът беше за смяна. Съпругът й прецени, че не й трябва кола само за да напазарува, и продаде и пежото.
Сега имаха един семеен автомобил, голям, нов и за нейно удобство - с автоматични скорости. Сама се кара – бе казал съпругът й, за да я мотивира. Да, но ако я управлява някой друг, мислеше си Диди.
- Боже, какво беше първо, хайде подсети ме.
- Ще си спомниш сама. Имаш златен талон, все пак.
- Кракът на спирачката, завъртам ключа и когато запали, включвам на Drive… - преговори стъпките на глас Диди.
- Пробвай.
Боже, дано стигнем живи и здрави – промърмори полугласно тя, когато колата беше готова да потегли. Пътуването следваше отработен сценарий.
- Ето, изпревари ни и тази шкода. Натисни малко педала.
- Не мога, отзад идват коли.
- Далече са – давай. Тази дупка не я ли видя?
- Ами, не.
- Прекалено близо си до осевата линия. Сега зад този таралясник ли ще караме?
Децата бяха спрели да се карат. Диди вреше и кипеше.
- Не можеш ли поне веднъж да си мълчиш? Ако не ми помагаш, поне не ми пречи! – избухна тя.
В колата най-после настъпи тишина.
Изведнъж от задната седалка долетя гласчето на четиригодишния Кико.
- Тате, не дразни мама, тя се учи да кара. – Той не разбра защо всички избухнаха в смях. – Нали е така, мамо?
- Почти…
- Така е, - потвърди татко му – вече петнайсет години. Добрата новина е, че скоро кака ти ще може да ни вози.
- Пристигнахме! – най-накрая обяви Диди. - Благодаря ти, Господи! – не пропусна вълшебните думички тя, докато излизаше от колата, спряна почти в средата на тяхната улицата. - Който може, да я паркира!

Ирена Георгиева