автор: gringo

След десетина минути стигнахме до лагера на партизаните. Оставиха ни в края на гората под охраната на двама часови, за да не слушаме какво си говорят. След известно време отведоха тате до огъня – явно да го разпитват, после и мене.
- Момче - дружелюбно произнесе човекът с полушубката и маузера, - я ни разкажи какво дирите с баща си нощя по горите. Ние сме партизани и се борим против фашистите. За свободата на народа! Но властта предусеща края си и затова предсмъртно жили най-жестоко. Плъзнали са всякакви провокатори и шпиони, армията мобилизираха, но хванем ли някой, сме безпощадни. Безпощадни към враговете! - неусетно повиши тон, но се усети и отново надяна маската на добродушие. – Той, баща ти, всичко ни каза, ама искам да го чуя и от тебе. Да сме сигурни. Баща ти изглежда свестен човек, от нашата черга... Аз се казвам Ефтим и съм помощник на командира. Хайде сега, разкажи какво се случи вчера, като започнеш от сутринта, та до този момент. Подробно. Ето, ела и седни тук, до мене...
До тоя миг стоях прав срещу него пред малкия огън, който гореше и с пламъците си осветяваше в бакърено червено грубото му едро лице, гърдите, с увиснал бинокъл на тях, черната кожена полушубка. Очите му оставаха в сянката от козирката на каскета, и погледът му оставаше скрит, но за мен бе ясно, че иска да ме предразположи и след като му разкажа моята версия за попадането ни среднощ в гората при „Хайдушкото изворче”, да я съпостави с казаното от баща ми.
След последните акции на армията, която бе започнала тотално прочистване на горите от „шумкарите”, последните се бяха наплашили и много се бояха от предателство. До този момент относително безнаказано се придвижваха от мандра до мандра и не им беше кой знае колко трудно да слязат в някое планинско отдалечено селце, да арестуват кмета, да застрелят някой, набеден за народен враг, и след като изгорят архива и се запасят с храна, да се укрият в Балкана. Но след като и армията се включи, стана напечено. Ако руснаците не влезеха в България до един-два месеца, най-късно през зимата страната щеше да бъде прочистена от всякакви там партизани, анархисти и други, бродещи из горите и представящи се за „народни закрилници“. Трябваше да съм внимателен, да не се колебая в отговорите на въпросите, които несъмнено щяха да ми бъдат зададени. Една грешка, едно предизвикано съмнение, и… като нищо щяха да ни застрелят. Още двама получили заслужено възмездие народни врагове – какво толкоз...
Седнах до него върху отсечения сух бор, служещ за пейка. Бяхме сами. Другите се бяха отдалечили в другия край на полянката, където беше вероятно и баща ми. Сигурно се тревожеше какви ще ги натворя. Спомних си много добре как ми изшътка в последния момент да мълча. Но как да мълча? Човекът с каскета чакаше отговора ми. Дадох си сметка, че тате по-скоро искаше от мен да не споменавам имена, да не замесвам други хора... А кои бяха другите хора – дядо Добри, мама и оня мръсник, чичо ми Насо... Сигурен бях, че баща ми си има свои планове и няма да му прости. Не знаех какво е решил за брат си, но не исках да съм на мястото на чичо ми.
- Е, момче, какво, да не глътна езика от страх?! Я какъв си се източил - по-висок си от мен, а пък мълчиш. На мене ми е ясно, че ако баща ти ни мислеше лошото и с някаква такава цел е тръгнал в Балкана, нямаше да излага сина си на опасност... Така че... говори смело. – и той, като си извърна леко към мен, впи немигащи светли очи в моите.
Издържах на погледа му. „Сега, - рекох си, - Милене, ще се види дали си достоен син на баща си или ще оплескаш всичко!” И в съзнанието ми изплуваха образите на петнадесетгодишния капитан Дик Сенд, на Робинзон Крузо, сражаващ се с канибалите, на индианският вожд Оцеола – такива, каквито бяха във въображението ми, и вкупом вляха у мен своето мъжество и кураж, за да се държа естествено. Редом с тях ме гледаха и очите на моя баща, превърнал се изведнъж за една нощ от някакъв далечен и малко плашещ дори авторитет в мой най-добър приятел, учител и наставник.
- Няма какво да кажа толкоз... Аз... аз бях заспал, когато тате ме събуди и ми каза да се обличам бързо... Нещо станало и се налагало с него да отидем да свършим някаква работа. Учудих се каква работа, но смея ли да го питам!? Тате е много строг и не обича да приказва много-много. Видях, че и мама е станала, гледа уплашено и слага дрехи в една торба. Всичко това ми беше като в сън някакъв. И сега още ми е като в сън...
- Не се и съмнявам! – разтеглиха се в усмивка устните на командира, но очите му пак в сянка - не ги виждам...
- После мама ме прегърна и двамата с тати излязохме от вкъщи. Тръгнахме през гората, той ме видя, че гледам пушката и само ми каза, че някой е написал донос за него. Че бил ятак на партизаните.
- А баща ти ятак ли е наистина? – прекъсна ме партизанският командир и отново впи острия си поглед в мен.
- Ятак?!- в отговорът ми прозвуча истинско учудване. - Не знам аз нищо, и да има нещо с шумкарите, не би казал на мен, защото сигурно ще го е страх да не го издам. Ама си мисля, че не е, защото вече съм голям и все нещо бих забелязал.
- Умно момче си ти! - внимателно ме изгледа човекът с маузера, сякаш ме виждаше за пръв път. – И как само се изразяваш – га че ли по книга четеш. Ходиш ли на училище?
- Ходя. Осмо отделение съм. И имам само шестици! – не се сдържах и се похвалих аз. А и нарочно го казах – мислех си, че така разказът ми ще изглежда по-достоверен.
- Браво! И така трябва! Утре, като вземем властта, ще ни трябват учени – архитекти, инженери, учители, дипломати. Наши, от народа произлезли, с марксистко-ленинските идеи закърмени и борещи се за правдата по целия свят. За равенство! И ти, момчето ми, като те гледам и те слушам, ще си един от достойните строители на комунизма!
Не казах нищо.
- А кой е написал донос против баща ти?! – внезапно изстреля към мен моят следовател, но аз очаквах подобен въпрос и съвсем спокойно, според мен, разбира се, му отговорих:
- Не ми каза...
- Е, как така – изведнъж тръгвате, заедно сте няколко часа само двамата, за нещо все сте си говорили, а за какво друго да си говорите, освен за това, че от страх за живота си направо от леглото сте хванали гората?! – в тона на разпитващия долових нетърпение и с мъка скривано раздразнение. Изглеждаше уморен и напрегнат. Отново се вкопчих във версията за страшния тираничен баща и покорния послушен син:
- Щеше ми се да го попитам, но той беше много ядосан. Освен това и досега почти винаги той задава въпросите, а аз само отговарям. И ако нещо объркам... – нарочно не се доизказах и погледнах право в очите за секунди седящият от лявата ми страна мъж. Той също ме гледаше изпитателно, но аз не можех да преценя доколко ми вярва... Във всеки случай влагах всичко от себе си, за да изглежда разказът ми достоверен.
- Добре! Вярвам ти... как ти беше името?
- Милен.
- Да-а-а-а, Миленчо! Вярвам ти, както казах. А и скоро ще се присъединим към отряда – ние сме нещо като авангард, проучваме района.... И тогава може и да направим едно посещение на вашия кмет...
Командирът говореше тихо, небрежно и не можех да разбера накъде бие с всичките тия приказки. И не сваляше поглед от лицето ми през цялото време, докато говореше. При последните думи се изправи и рече с привидно безразличие:
- А в четата ни има и двама от твоето село... Утре ще ги видиш. Завчера дойдоха.
Не казах нищо, а и партизанският командир Ефтим, изглежда, бе загубил желание да се прави повече на Шерлок Холмс. Така или иначе, нямаше къде да бягаме с баща ми. Имах усещането, че Ефтим ни разпитваше малко небрежно и че и останалите ни имаха повече за близки хора,а не врагове. Нали и тях, и нас, властта преследваше като родоотстъпници.
- Отивай сега при баща ти... Ей там е, с другите, до огъня при големия дъб.
Отдъхнах си. Бях се справил с първото изпитание и усещах вътре в себе си одобрителните погледи на Следотърсача и гордия вожд на семинолите Оцеола.

Следва...