автор: Shrike

Врабчето не може да спре. Между маховте на крилцата му се е сгушило времето.
Времето застива в огледални приливи-отражения. Изтръгвам нежността от несбъднати спомени. Високи треви, откраднати залези, нетръгване в тихи следобеди... Ръцете ми пулсират с ритъма на сърцето му. Врабчето знае - светлината е само повърхност. Безброй стъклени светове с вероятни любови и истинска смърт. Времето спира между два удара. Времето не подлежи на делене. Ние само разкъсваме душите си на фрагменти и им прикачваме имена. Неоразмерени късове топлина. Тъпчем в тях всякакви блясъци, аромати и думи. Мислим, че бягаме. Крием се в звуци, понятия, осезания... В очакване.

Мракът е мек. Топъл. Мракът целува изтръпващо. Мракът поглъща. Светлината е само повърхност. Ехо от нечии стъпки. Мракът обича. Докрай. Любовта му е цялост. Тишина, която докосваме с пръсти. Времето е сърцето на мрака. Сливане. Врабчето полита. Отвъд.