автор: Macossa

Душата ми сама се скита
с тихичка наум молитва,
сякаш от нейния калъп излязла,
копнеех аз за твойта пазва,
да те гушна за последно,
хем да знаех, че е вредно,
да се потопя в тоя кестеняв океан
от кадифена мекота облян.
А очите - тези чудни стъкленици,
криещи в себе си любящите искрици,
взрат ли се нежно право в теб,
да им се измъкнеш - цял късмет.
Да те обвиняват, питат и разпитват -
единствено бистра истина изискват,
излъжеш ли ги, по-добре си знай,
очаква те болезнен край.
Освен, ако досущ като тях и ти
не си се влюбил до уши.
Тогава смело бих заключил, че
тоз пламтящ фурор не е приключил.
Игра на котка и мишка, като същински панаир
боим се и се зъбим, и като псета на каишка,
единият пристъпва, другият се спира,
но първият не би оставил втория на мира.
И всичко се повтаря в омагьосан кръг,
всеки мисли си, че тръгнал е по своя път,
докато съдбата за ръка не ги задърпа,
и не им подшушне да направят отново
онази безумна крачка първа-
да загърбят миналото със надежда
за една последна първа среща.