автор: mamontovo_dyrvo

Мосю Никола Гуно седеше в някакъв луксозен бар на Трокадеро. Естествено пиеше. Какво друго да прави? Това можеше. Малко го дразнеха франсетата, едни такива зализани. И мамка им, бъкел не знаеха български. Смотляци. Иначе пиеха, де, ама повечето лупаха някави мехурчета, че и се захласваха по тях. Шампанско му редеха.
Да си го пият. Верно, че тук не знаеха що е ракия, в смисъла на истинската българска гроздова, ама имаха разни заместители. И перно. Мастиката им не беше зле. Освен това тази вечер си пиеше с бай Жорж. Единствения човек в Париж с когото се разбираха прекрасно. Единственият. Слушаше го, ясно му беше всичко, което чуваше, кимаше, смееше се, клатеше глава и пиеше. Държеше на пиене. И не говореше много. Даже хич. Ясно му беше, че Никола Гуно не знае френски.
- Наздраве, Жорка! – Колето вдигна кристалната чаша с мътно – бяла течност и отпи.
Жорката се ухили и направи същото. Без да каже нищо. Щото просто беше глухоням. Е, по-хубаво нещо от глухоням французин има ли на тоя свят? При това приятел.
Кольо го беше открил една сутрин в малко бистро, до Сена, където живееше. Беше наел един скъп апартамент който гледаше към великата френска река. Защото му напомняше за Владайската.Обичаше току пред прага му да минават реки. В малкото бистро обикновено пиеше първата си антимахмурлийска бира. Задължително немска. Действаше му като аспирин Байер. Само че течен. Жорж пиеше кафе, почерпи го още едно, заприказваха се и от тогава станаха неразделни. Дебатитираха почти всяка вечер в различни кръчми. Понякога, ако на мосю Гуно му бяха останали сили продължаваха и в някой бар. Сили. Не пари. Пари Кольо поимваше.
На седмото перно бай Жорж кимна утвърдително дали иска да чуе една българска история. Много тайна била, но с добър приятел можело да се сподели.
Било отдавна. Още в ерата на „Сивия кон”. „Сивият кон” беше квартална кръчма. На „Найчо Цанов”. Там си пиеха апапите от околността. И Кърк Дъглас, и той. Кольо бе, Кольо Гунев, дето живееше в онова къще, на канала на Владайската...
Не приличаше на холивудската звезда по нищо. Дъглас идваше от това, че беше почти два метра дълъг. А Кърк... То как да се казва човек, който къркаше всяка свободна минута... е когато имаше пари разбира се. Тошо Зъба му беше кръстник. Кърк нямаше нищо против. Къркането при него си беше начин на живот. Имаше великолепно пиянство. Весел, остроумен, псуваше добре. Дори не пееше много фалшиво, когато компанията захващаше фъфлещо „ ‘бал съм му мамата на този живот...” или „Я да вида малкай моме твойта секс натура...”. Участване в сбиванията с натрапниците и въобще си беше много „шойн”. Само дето като се напиеше, демек всяка вечер, на сутринта не помнеше нищо. Ни – що.
Бяла билярдна топка. Като някой полюс. Независимо кой, само че топъл.Това въобще не го притесняваше, защото Къркчо не схващаше какво става. И просто запиваше отново. Докато един ден...
Един ден се случи нещо странно. Поне първоначално. Влязоха зедно в кръчмата. По обяд. Той, Тошо Зъба, Къната и Бялата кента. Сивия кон на зеления фон ги посрещна ухилено с едрите си зъби. Ставаше дума за табелата над вратата на алма матера.
Гроздовите тропнаха на масата, след малко Боро келнера донесе и лютеничките с лук. И се започна. А първа, а втора... Кентата се опита да ги въвлече в едно покерче. Беше усетил, че Къната е изтъргувал някоя книга от библиотеката на леля си. В антикварната, на „Графа”. Но после се отказа, защото библиомана просто черпеше с романизираните си пари. И чашите се увеличаваха. След като и „Брулени хълмове” бяха превърнати в глътки се наложи да си тръгнат. Новия барман се оказа гадно копеле и им отказа вересия. Калтак. Не ги познавал още. Даже Боро не го склони. Когато Кърк се запъти към дома си усети нещо кофти. Клатеше се малко, даже забеляза това. Мислите му бяха някак в ред. Е, не дотам, че да разбере веднага какво става, но нещо го глождеше. В къщи едно тъжно шише го посрещна на прага. Тъжно, защото беше празно. И Кърк си легна. Какво да прави. С прискърбие.
Обаче на сутринта най-черните му съмнения се потвърдиха. Като подпечатано тескере. Тоя барман беше решил да забогатее за три дни. Явно беше излял Боянския водопад в чашите им. Да няма махмурлук! Чудо невиждано! И забележете! Да помни всичко. Сутрин да има спомен! Като, че не е пил... Нееее! Тоя говняр ще трябва да го линчуват. Още щом конят си отвори задника. Обаче... Интересно. Това което помнеше хич не изглеждаше неприятно. Май не било лошо да имаш някой спомен. Некви бистричани, на Мърльото гости, раказваха на съседния остров интересна история. Тази, която помнеше. Че някой си Гочо, Гочо Попин, бистришки шоп, преди да склопи зъркели, заровил една делва под големия орех в двора си. Ама делва с ракия. И не каква да е, а сливенска перла. Домашна. И не вчера, ами преди повече от трийсе годин. Толкова слюнка дългуча никога не бе събирал сутрин в пресъхналата си уста. „Малееее! Трийсе годишна перличка. Под ореха. На метър и двадесет от дебелия дънер. И на горе – долу метър дълбочина. Това малко го отдръпна от мечтите. Дълбоко. Кой ще ти копа. Па и делва, ако я цапне с кирката и айде, пияни орехи ще чакат наесен. Нямал ли е дамаджани тоя, к’ъв беше, Попския, бе? Оплетени, да омекотяват кирката. Имал – немал... педесе кила перла. Мамка му. Мамка му, ама да не е па миньор...мамка му”.
Не линчуваха бармана. Просто го заплашиха. С проверка. И малко физически. Клекна
лакомият гъз. И на сутринта Кърк Дъглас не помнеше нищо. Да, ама на обяд...както беше задремал на коня, да де, на стола, го споходи сън, пророчески... Боянския водопад...ама не с вода... Изливаше трийсе годишна сливенска перла. Ароматнааа, сушената манатарка не ухаеше тъй силно... И некви пият! А той... той гледа... некой му зашил устата с канап... Подскочи изпотен от кошмара. Огледа се боязливо. И другите климаха по столовете. Остави пет кинта на посивялата маса и отиде да краде. Открадна една кирка и една лопата от строежа през две преки. Скри ги. И фана рейса за Бистрица. На другия ден пак. На третия ден сви колелото на комшията и вечерта тръгна за Гочовия двор. Като „Свети Герги со велосипедо, едо, едо...”. Едвам се добра. Повечето време го бута и го ползваше като подпирачка, мамка им и баири. Подпря го на дебелия ствол. Малееее. Дебел бе, баре трима трябваха за да го обгърнат. Бахти ореха! Отвърза кирката и лопатата. Отвърза и летвата, оная, метър и двайсе. Щото кой ще се кьорави да мери в тъмницата. А и фенерче от къде. Да бе...и фенерче да търси отде да крадне.
И направи първата копка. Течното имане му даваше сили. Коп... коп... коп... Земята беше що годе рохка. А сега с лопатата. Къде метър дълбочина стана внимателен. Измъкна и бояджийската четка. Нея си я къташе в килеро. Беше гледал какво правят археолозите в един филм. И след още има нема педесе сантима се наложи да я използва. Тихо, тихо, не викай... Делва е... запечатана с восък, така казаха бистричаните... браво Гочо, у кожа си я опаковал... малеееее...тежи като оловна буца бе.... Едвам я вдигна, тури я на багажнико, върза я... беше почнал да мисли на шопски. Зари ямата, зари и инструментите за копане у нея, строши дървения аршин на три и яхна колелото. По нанадолнището беше леко да спусне „перловоза”, нищо, че фаро примигваше мижаво. За нема и два часа стигна у дома. Свали елексирот, тури го внимателно на масата сякаш държеше колба със сярна киселина и отиде за чаша. Изми я. И започна да маха първом восъка, па после големата коркова тапа, дебела и лека. И проблясъка го озари! За малко да тупне в несвяст. Не беше ракия! А злато! Ама много. Разни работи... кво ли немаше...
- Е за това Жорка съм у Париж. Затова си къркаме заедно. Щото у България щеха да ми земат ‘сичкото злато. Разбра ли?
Мосю Жорж кимна разбиращо и вдигна чашата си!
После се донапиха. Здраво.
Жорж качи приятелят си в таксито. През прозореца подаде бележка на шофьора. С адреса.
Тази нощ пророческият сън му се яви пак. На сутринта мосю Кърк Дъглас хвана един самолет за родината. И в Париж вървят рушветите... Немало билети...
На следващия ден купи парцела на Гочо Попин. На баснословна цена. Още вечерта нае малка конферентна заличка в Шератон. На масата беше положена една делва, с бучки пръст по нея. Беше пълна догоре с къде четиресе годишна сливенска перла. Автентична и божествено пръскаща аромати наоколо. Тогава не бил чул и копал вдесно. А она – у лево. На метър и двайсе.
С малки сребърни черпачета Кърк Дъглас, Тошо Зъба, Бялата Кента, Боро келнера и още няколко „конски” апапи дегустираха Елексира. Преляха Къната, който ги гледаше някъде
отгоре. Един литър перла попи в английския мокет. Приятелството е солта на живота.
След малко облечения като франт сервитьор им донесе лютеницата с лук. В триъгълни чинии със златни кантове.
- Табелата вижда ли се отдалече – попита строго Кърк.
- Да, мосю – сервилно отговори гарсонът – великолепна е.
- И като дойде приятелят ми Жорж от Париж да го доведеш веднага, ясно?
Отвън, над вратата на конферентната зала висеше един „Сив кон на зелен фон”. Масло. От известен български художник. Експресна поръчка. А на бравата табела. На френски. „ Частно парти”