Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: liddanna
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14003

Онлайн са:
Анонимни: 441
ХуЛитери: 4
Всичко: 445

Онлайн сега:
:: marathon
:: Icy
:: vanvani4
:: Lombardi

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2022 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаТереза
раздел: Избрано проза
автор: Tiranozavar

За вечеря тя винаги пали свещ. Звукът от прищракването на запалката и свистенето на фитила са нещо като церемония. Когато бе още дете загадъчното поклащане на острия пламък я плашеше. Светликът играеше по стените, плъзгаше се по картините и те някак оживяваха. Раздвижваха се. Скучноватите лица от портретите правеха гримаси, намигаха или се зъбеха. Майка й също изглеждаше различна.
Бръчките като че ли изчезваха, сякаш свещта играе роля и единственото й предназначение е да заличи резките от старостта. Таванът изглеждаше по-висок, а стаята по-дълга. Вечерите бяха необичайно тихи и някак сковани. Тереза си представяше, че наблюдава двете фигури, нейната и тази на майка й, под микроскоп. В съзнанието й дните, в които оставаха сами, под бледата восъчна светлина, изглеждаха като заклинание. Стаята бе скривалище, в което две микроскопични човеподобни фигури, бяха намерили убежище. По-късно тягостното усещане изчезна. Загадъчното раздвижване в картините не я плашеше толкова, нито пък стените в къщата безшумно се раздалечаваха. Единственото, което не се промени остана майката. Тя, за ужас на Тереза, сякаш не остаряваше. Независимо колко изморено изглеждаше лицето й през деня, запалването на свещта, този тайнствен, изпълнен с толкова загадки ритуал, я съживяваше, даже по някакъв необичаен начин я подмладяваше.
Преди години Тереза избягваше да кани приятели вкъщи. Щом настъпваше вечерта тя все намираше начин да изгони или учтиво отпрати приятелките си. Беше сигурна, че децата ще започнат да странят от нея, ако разберат, че майка й е вещица. А тя най-вероятно беше... Когато нощем се завиваше през глава Тереза си повтаряше „Тя не е вещица, тя не е вещица, не е вещица" с надеждата да прогони страха и заспи, но коленете й изтръпваха, а зъбите й започваха да скърцат, сякаш близо до нея наистина има призрак или някакво друго, непознато на хората същество. Понякога сънуваше кошмари, представяше си майка си да се разхожда по дългите коридори в огромната им къща, държейки свещник, но очите й не отразяваха светлината и тя сякаш вървеше опипом. В тези мигове ръцете на Тереза се изпотяваха и усещаше някаква празнота под ребрата си. Единственото място, където можеше да се скрие оставаха завивките, но те пък й се струваха ужасно студени и чужди.
Когато у Тереза започна да се пробужда девойката странните шумове в къщата сякаш от самосебе си изчезнаха. За всичко има обяснение, си мислеше Тереза. Чаршафите в огромното легло от орехово дърво не бяха вече толкова тежки, картините не гледаха строго в чинията й по време на вечеря, кошмарите й не бяха придружени от обилно изпотяване, а пръстите й не пребледняваха...Отдавна не стискаше дланите си в юмрук с мисълта да се отбранява, ако призраците, начело с майка й, решат да я нападнат. Тереза бе израснала със странното и го бе вплела в своя, необорима логика.
Ако нощем, когато се прибираше, уловеше с периферното си зрение сянка зад ъгъла на улицата или пък нещо в гласа на човека отреща й прозвучеше неестествено, тя веднага намираше обяснение. Затова бе разделила хората на тъмни и светли. Тъмните бяха тези като майка й. Те обитаваха някакъв различен свят, който граничи с нашия, но никога не прекрачваха докрай невидимата бразда. За тях също имаше правила, на пръв поглед близки до нашите, но живееха по-дълго, сърцето им биеше по-бавно и можеха да прозират отвъд видимото, да разчитат сънища, да предсказват бъдещето или пък да променят миналото. Светлите пък бяха всички останали. Те се раждаха, живееха в някакъв къс, свой уникален отразък от време, разхождаха се в предварително начертаните им от съдбата, параметри и отново се скриваха там, откъдето бяха дошли. Тереза приемаше и двата типа хора спокойно. Тъмните не я плашеха, светлите не можеха да я изненадат. Чувстваше се родена на ръба между два свята, в някаква бездна, от която можеше да разчита всички знаци, да контролира събитията, които я касаят така, че да запази разсъдък, но без това да притъпи обонянието й за магичното.
Годините, в които обикновените момичета докосват света, изпълнени със свян, а по-късно с любопитство, Тереза изжива отдадена на изучаването на невидимите граници между вселената на тъмното и тази на светлото. Когато накрая навърши 25 Тереза бе наясно с всичко, или почти с всичко, което можеше да очаква от хората.
Къщата на майка й постепенно се бе превърнала в нещо като храм, който остана неосквернен от светлината навън. Тереза не си позволи да измъкне навън нито един призрак, не се изкуши да разкаже на нито един човек за сънищата си или тайните, които невидими същества нашепваха в ухото й през кошмарните нощи.
Опознавайки света на тайнственото Тереза бе открила, че може да предизвиква или спира развоя на събитията. Бе забелязала, че може да спре във въздуха падащ предмет секунда преди да се счупи или да предизвика вятър в горещ ден. Можеше да играе със сенките на дърветата като с калейдоскоп, да променя фигурите им сякаш бяха облаци, да съживява изсъхналата трева или пък да промени вкуса на месото от пилешко в телешко, да превръща предметите в нещо съвсем различно. Без проблем можеше да се вмъкне в мислите на хората и да разчете желанията или страховете им. Единствените, които не бяха прозрачни за нея бяха онези, тъмните хора. Хората, с които тя бе направена по сходен, но уви, неразгадаем модел.
Единственото, с което Тереза не можеше да се справи бе алергията. Беше алергична към ябълки. Всъщност, изпитваше органическа погнуса от всички плодове, които имаха твърда и гладка кора. Когато за първи път усети това Тереза не можа да спи няколко нощи. Една само ябълка обърка съществото й за дни наред. През тези трескави от високата температура денонощия Тереза напразно се вслушваше в тишината на огромния си дом в очакване невидимите същества да се появят от някъде и я спасят. Надяваше се сенките от картините да протегнат изпълнени с грижа ръце и да стоплят посинелите й от студ крака, чакаше някаква реакция и от майката, която въпреки бледото, болнаво лице на Тереза, продължаваше в някаква зловеща монотонност да пали свещите без да забелязва нищо различно от мъртвешкия им танц.
На Тереза й трябваха няколко седмици, докато успее да си върне това, което ябълката й бе отнела. В дните, които изкара, скрита зад огромните стени на къщата си, тя не чу нито един странен шум, не видя нито една сянка да скита по коридорите, не успя да помогне дори на себе си. Даже не успя да спре полета на една солница, която без да иска бе съборила. В тези дни дори къщата изглеждаше съвсем обикновена. Тереза чувстваше краката си занитени върху тази земя, а ръцете си като чужди. Когато се вслушваше в гласа на майка си не можеше да долови нищо странно, думите й бяха изгубили онзи магичен смисъл, за който Тереза бе развила сетива и който превръщаше вселената в едно не чак толкова скучно място. След тази първа случка с ябълка, Тереза се закле пред всички тайнствени портрети в къщата, пред всички тъмни ъгли в коридорите, пред всички загадъчни звуци, които нощем извираха от дома й никога повече, за нищо на света, и на никаква цена да не докосва ябълки или плодове с твърда кора.
Трябваха й няколко месеца, докато успее да си върне равновесието, което бе загубила. Но вече бе по-предпазлива. Не си играеше с предметите за собствено забавление, подхождаше към дарбата, която незнайно откъде имаше по-пестеливо и с по-голям респект. Заобикаляше светлите хора, а на тъмните гледаше със страх да не би да усетят моментната й слабост.
Реши да направи опит да бъде по-обикновена. Наум и зад гърба си залостваше с девет ключа вратите към тайнственото, за да не го изгуби така неочаквано, както се бе случило с онази злополучна ябълка. Не искаше да повярва, че именно ябълката, този експлоатиран от всички пророци, поети, самозвани писатели и шарлатани плод можеше да й отнеме така болезнено всичко, което тя смяташе за свое преимущество пред останалите...
И се затвори. Алергията принуди Тереза да се скрие зад огромните стени на собствения си дом. Тя все по-рядко излизаше, а мисълта, че трябва да се разминава с други хора на улицата я изпълваше с тих ужас. Така, вцепенена в собствения си страх, тя дори не изпрати майка си, когато старата жена също толкова тайнствено, както живя, си и отиде. Тереза не слезе от втория етаж на къщата нито за миг през онези три дни, в които някакви гласове се суетяха около мъртвото тяло, трополяха с тежките си крака по стълбите, и насила си налагаха да не смущават покоя в дома на мъртвеца.
След това къщата утихна, някак се сви отново в обививката си и прегърна останалата сама Тереза. Когато гласовете се дръпнаха обратно в света, откъдето бяха дошли, Тереза съвсем предпазливо излезе от стаята си. С боси крака слезе по стълбите и не смееше да вдигне поглед към картините, да не би от тях хората да сбърчат укорително вежди или вдигнат назидателно показалец. Жената, която стъпваше тихо в потъналата в прах и паяжини къща, едва не припадна, когато видя лика си в огледалото. От отсрещната страна я гледаше едно бледо лице, изпито и яйцевидно, с изопнати черти, разчорлена и мръсна коса, фигура, която нямаше нищо общо с тайнствения живец, който доскоро така ярко я отличаваше. Но това, което я изуми не бяха мъртвешки бледите й скули и кожата, която имаше цвят на восък, нито косата, щръкнала и спластена, а очите. Тереза се изправи пред един налуден и празен поглед, който като че ли не забелязваше нищо, който не може да бъде оживен от движение или светлина. Зениците й бяха свити, малки като връх на карфица и мъртви. От вътрешния живот, който носеше, в Тереза не бе останал и помен. Сякаш вместо мъртвото тяло на майката от къщата си бе отишъл и целият свят с цялата му живинка, с всичко онова, което и светлите, а и тъмните хора наричаха движение, загадка, чар... Сякаш някой от вселената на светлината е кроял зловещо отмъщение и накрая е успял да го осъществи, като открадне от осиротялата къща единственото, което тя имаше. Защото Тереза знаеше, че това, което разграничава живото от мъртвото е не друго, а именно загадката. Живо е това, което остава неразгадано, а мъртво всичко останало. За първи път в живота си, взряна в огледалната повърност срещу себе си, Тереза разбра, че от нея си е отишло всичко магично. И изведнъж всичко й стана ясно. Животът й премина като на забавен каданс пред очите и тя видя майка си, една съвсем обикновена жена, която остарява по наложените от боговете закони, видя отново запалването на свещта от онези дни в детството, но не усети в ритуала нищо различно от стоцитите, хилядите, милионите и милиарди свещи, които светваха и изгасваха всеки ден на планетата, видя ябълката, която вече не караше кожата й да настръхва. Видя хората и те й се сториха съвсем еднакви, по еднакъв начин странни, и еднакво обикновени. Видя и къщата като една съсухрена сграда, в която за някаква част от вечността, някакви хора се настаняваха, а после други ги сменяха...
С други думи Тереза видя в огледалото лицата на хилядите, милионите и милиарди хора на тази земя. Тя бе толкова загадъчна, колкото бяха и те, и толкова обикновена, колкото една съвсем обикновена, червена на цвят, много сочна и вкусна точно толкова, колкото бяха вкусни и сочни всички ябълки на света. И за първи път, в този кратък миг, Тереза не изпита страх. Навън, а и навътре, нямаше нищо, ама съвършено нищо страшно.


Публикувано от BlackCat на 05.12.2004 @ 16:53:01 



Сродни връзки

» Повече за
   Избрано проза

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 4.69
Оценки: 13


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

06.07.2022 год. / 16:44:12 часа

добави твой текст
Авторът не желае да се коментира това произведение.