автор: NikolRus

В края на август 1916 година, преди епичната битка" Тутраканска епопея" за освобождението на Южно Добруджа от румънските окупация, румънците разграбват и опожаряват село Български Косуй - днешното село Пожарево. Каква е съдбата на селяните ще разберете от този разказ.
----------------

Покрили с бели забрадки главите си и със сърпове, и паламарки в ръце жените вървяха след селския поп, следвани от мъжете на селото и по-възрастните им съселяни, а между тях припкаха дечицата.Селото вече остана в ниското до сами брега на Дунава, което от билото на големия баир изглеждаше като огромно дърво, с корени потопени в реката, дебел изкривен ствол с големи клони, а къщите – като чудновати квадратни плодове, сгушени в буйния му листа.
Още петдесетина крачки и селото почти се скри, а малко по нататък пред очите им се ширнаха първите ниви, пожълтели, сякаш побрали в себе си изгревите и залезите на слънцето от сеитбата насам. Житните класове, натежали от едрите зърна, се бяха навели в благодарствен поклон пред плодородната добруджанска земя, която, като всеотдайна майка ги бе хранила и поила, за да израснат като левенти – едри и здрави.
Цялото село бе излязло, за да изпълни онзи български ритуал, който не се променяше от векове, дори в години на суши, войни и гнет – ритуалното зажътване. С жътварска песен, подета от жените, след благодарствения молебен на попа, в нивата влезе Флорика – най-хубавата и готова за женитба мома в Български Косуй. На главата си, върху гарваново черната й къдрава коса имаше венец от сини, като цвета на красивите й очи, цветчета на метличина, преплетени с макове – като червения й сукман над снежно бялата везана риза, с който бе облечена. С паламарка и сърп в ръка, тя отряза няколко ръкохватки житни стъбла и после върза малък сноп. Щеше да го пази в дома си, до следващата жътва, до когато, според поверието, трябваше да се сгоди, задоми, народи деца и бъдат щастливи толкова години, колкото житни зърна има в класовете на снопа.
До преди три години, когато румънците смениха имената на българите от окупирана Добруджа, тя носеше името, което й подхождаше най-много – Цвета. Бе толкова красива, сякаш бе събрала красотата на всички цветя, които някой някога е виждал. И събираше очите на всички ергени от селото, но сърцето й не трепваше за никой от тях. То вече принадлежеше на офицера, минал с малък взвод румънски войници през селото преди година, отивайки и връщайки се от Долно Ряхово.
Траян се казваше този румънски офицер. Гарнизонът му бе в Тутракан, но от мига, когато зърна Флорика, все намираше повод да прескочи с хубавия си кон до Косуй. Намери сгоден случай да я заговори, а по-късно да разкрие любовта, която пламнала в сърцето му към нея в мига, когато я видял за първи път. Срещаха се тайно, за малко, най-много за час, често долу по брега на реката, където тя се разхождаше, скрита от погледите на своите съселяни. Траян идваше често и ако не я откриеше на брега на Дунава, минаваше край дома й само поне да зърне своето цвете, и пак препускаше към Тутракан, при войниците си.
С какво нетърпение само Флорика чакаше да започне жътвата, когато раз-бра, че тя ще е момата, която ще ожъне първата ръкойка, за да може след това Траян да влезе в нейния дом и поиска ръката й от строгия й баща, както бе обещал, че ще направи. И ето, този ден дойде. Слънцето сякаш й се усмихваше от безоблачното синьо небе, а тя му отвръщаше със същата сърдечна и естествена усмивка, която не слизаше никога от бялото й, като мляко лице, показвайки подредените, като бисерна огърлица зъби.
Флорика търсеше с очи Траян, който й бе обещал, че ще дойде на церемонията. Ритуалното зажътване вече свърши, селяните, къде един по един, къде на групи, се отправиха към селото, за да могат да се подготвят за истинската жътва на другия ден, а той все още го нямаше. Сърцето й постепенно ускоряваше пулс, сякаш щеше да изскочи от гърдите. Обзе я едно необяснимо вълнение, което я бе стиснало с невидимите си ръце за гърлото, толкова силно, както тя стискаше малкия сноп. Вървеше обратно към селото с отправен напред по пътя жаден поглед да съзре в далечината своя любим. Почти тичаше напред, а гордият й баща и майка й, от която Флорика бе наследила красотата си, едва я догонваха.
- Поспри се дъще, не бързай толкова! Нека всички видят, че ти си жътвар-ката! – каза запъхтян баща й, когато стигнаха първите къщи. – Нека видят каква дъщеря съм отгледал, пък вече ти е време и годеник да си намериш! Като бързаш, ергените няма да видят красотата ти.
Но Флорика дори не го чуваше. Защо не дойде нейният Траян, както бе обещал? Защо? Да не би всичко, което й бе говорил да е било лъжа? Но той не приличаше на лъжец, доказа й, че не е лъжец. Разказа й всичко за себе си. За детството си в Кюстенджа ( гр. Constanţa Констанца в Румъния), за дядо си и баба си от Бабадаг* (град в Северна Добруджа, област Тулча, в подножието на Бабадашката планина), които били чисти българи, но останали в пределите на Румъния след Руско-турската война, когато Северна Добруджа бе дадена на румънците, заради участието им във войната на страната на Русия. Асимилирали ги, насила ги накарали да се отрекат от българския си корен, забранили им да говорят български дори в домовете си, но въпреки страха те скришом научили Траян да говори български. Разказа й как преди 3 години, през 1913 румънците внезапно нахлули и достигнали столицата на България – София. Тогава се водела Междусъюзническата война и цялата българска армия била на юг и запад в битки с гърци и сърби, както и с турците, които веднага се възползвали от ситуацията и си възвърнали Одрин и Източна Тракия. Разказа й за семейството си в Кюстенджа, за малката си сестра Виорика, майка си Елена. Разказа й как е бил ранен баща му Мирча Попеску и останал инвалид по време на Руско-турската война през 1877 година. Бил и той млад офицер, като него, много надежден, но при сраженията край Гривица в близост до Плевен един топовен изстрел почти му откъснал десния крак и по чудо са го спасили в руския лазарет. В знак на уважение към руските лекари искал, един ден, ако се задоми и има син той да стане лекар. След години баща му се оженил за хубавата българка Елена от Бабадаг и тя родила него – Траян, а десет години по-късно и сестра му Виорика. Но Траян не искал да стане лекар, а офицер като баща си… И много други неща й беше разказал, за това колко бил изненадан, когато го преместили с гарнизона си в Тутракан през лятото на 1914 година, как всичко, което ги учели във военното училище за простите, невежи и лоши българи се е оказало лъжа, защото в Тутракан той срещнал образовани, културни, гостоприемни и много добри хора… Срещнал и нея – най-красивото момиче на света, в което се влюбил и за която искал да се ожени…

Флорика първо не повярва на това, което Траян разказа за баща си, но на следващата им среща донесе снимки на семейството си, които потвърдиха всяка негова дума. Оттогава му повярва и го обикна. Искаше й се да тръгне по улиците на селото, хванала го за ръка и да крещи, та всички да я чуят – „Ето, това е моята любов, това е моят Траян!” Но се страхуваше от строгия си баща, който не даваше и дума да се издума за годеник и женитба докато не навърши 16 години, толкова, на колкото била и майка й, когато се сгодили, а след година се оженили. А това лято Флорика ги навърши. Сега, след като я избраха да зажътви, Траян можеше да дойде у тях, да се представи и поиска ръката й, да се сгодят, както бе редът и повече не се крият от хората, както правеха досега при тайните им срещи. Но Траян не дойде, не се появи до вечерта, нито на другия ден. Не се появи и до края на жътвата. Напразно го чака и след това.
Богатата реколта вече бе прибрана по хамбарите, което предвещаваше си-та година, за разлика от близо десетте години голяма суша, продължила до края на 1913, когато румънците окупираха Добруджа и тяхното село. Сякаш нещо караше всички селяни да са неспокойни, вместо да се радват на богатия урожай. Може би лудата вещарка Милка, която бродеше из селото и говореше небивалици, ги караше да са със свити сърца. „Ами ако предсказанията й наистина се сбъднат?” – казваха си селяните, кръстеха се и бързаха да я отминат, когато им се изпречваше на пътя и чуеха зловещите й думи: „Огън, огън ще из-гори селото ни! Смъртта ще броди из Косуй!”
И Флорика искаше да я подмине, когато я срещна, връщайки се от герана с кобилицата и лъснатите до блясък менци с вода на рамо.
- Спри се Цвето, спри да си починеш, че като те гледам колко си отслабнала и повехнала през последните седмици… чудя се как носиш тежките менци на крехките ти рамене!
- Нямам време, лельо Милке, мама ме чака у дома… И не ме наричай Цвета, а Флорика, че да не те глобят румънците, ако те чуят.
- Няма да ме чуят, а и да ме чуят страх ги е от мен и няма да ми направят нищо… Хайде свали кобилицата – две приказки само ще ти кажа… за твоя офицер Траян.
Флорика изтръпна. От къде ли е научила тази вещарка за Траян? Никой от селото не знаеше за него, а и дори да са я видели с него, от къде знаеха името му? Любопитството й надделя, тя се премести под сянката на близкото дърво и свали менците.
- Кажи, лельо Милке, какво ще ми кажеш за него?
- Чакаш го, ама напразно. Скоро няма да го видиш. Далеч е сега, далеееч…
- Къде е? Сигурно знаеш щом ми казваш това? Кога ще дойде?
- Ще дойде кога огън изгори селото и смъртта ще броди по тези улици.
- Що думаш лельо Милке, аз го чакам ръка да ми поиска, годеж и сватба да правим, а ти… какви ги говориш, какъв огън бълнуваш?
- Той вече те поиска за годеница, със сърцето си те поиска, от Бог те поиска… А сватба… ще има, със свещеник, но без сватбари, даже без булка и зет… Ще увехнеш Цвето, нали и ти си цвете. Ще увехнеш и ще изсъхнеш като тях… без да успее твоя Траян да те откъсне и да ти се порадва…
Флорика се прекръсти, вдигна на рамо кобилицата с менците и рече:
- Нищо не разбрах, лельо Милке, за каква сватба със свещеник, а без булка и зет говориш?
- За последната Цвето, за последната сватба говоря.
- Довиждане и сполай… – каза Флорика и побърза да се отдалечи от тази вещарка. – Не напразно хората се страхуват от нея, какви ги бръщолевеше само – помисли тя бързайки към дома си.
Не спря Флорика да мисли за вещарката и за Траян. „Той вече те поиска за годеница, със сърцето си те поиска, от Бог те поиска”. Тези думи кънтяха в главата й и караха сърцето й да тръпне. „Значи ме обича, обича ме, както го обичам й аз! Но къде ли е, къде са го изпратили? Вещарката каза, че е далеч. Колко е далеч? Кога ще се върне?
- Хайде, дъще, защо се забави? Я виж имаме гости! Дойдоха сватовници, но… ти не бързай да се съгласяваш! – каза почти шептейки последното баща й, който искаше дъщеря му да се сгоди за момче, което да е добро и работно, което да я заслужава, но и тя да го хареса, защото знаеше, че само ако се обичат в къщата им ще има разбирателство и щастие.
Под асмата пред къщата им бяха насядали две жени, а майка й Венета тъкмо ги гостеше с кафе от леблебия. Жените бяха от другия край на селото, едната беше по-възрастна от другата. Скоро Флорика разбра, че са лелята и баба на едно момче Стоян, което не смееше да я погледне в очите, когато се разминаваха случайно по пътя. За него тя знаеше, че бе стар ерген, отдавна прехвърлил двадесет и петте, че е земеделец, но не можеше две изречения смислени да каже без да се обърка и имаше навика да се напива от време на време. Може би затова до сега никоя мома от селото не го искаше, въпреки че семейството му не беше бедно.
- Е, хайде Флорика, остави менците и ни налей студена водица, че по вода да ни върви туй що ни води у вас! – каза самодоволно бабата Стояна, чийто внук носеше нейното име – Стоян.
Флорика наведе глава и ги подмина поздравявайки ги само с „Добър ден! Остави менците в кухнята, наля няколко чаши с вода и на поднос ги донесе на гостенките и родителите си.
- Е Флорике, ще ни станеш ли снаха? Дойдохме да те искаме за наш Стоянчо! – каза направо баба Стояна, без много да увърта целта на посещението им.
- Ами… вече Ви изпревариха, бабо Стояно. Вече ме поискаха за годеница и аз се съгласих! – и наведе глава надолу, изчервявайки се цяла.
Майка й се ококори от изненада и едва не се задави с глътката вода, която отпи, а баща й си помисли, че дъщеря му се е вслушала в съвета му да не бърза, но чак пък да излъже, че вече е сгодена не очакваше.
- Така ли? Ама ние нищо не сме чули! – обади се лелята на Стоян. – И кой ти е годеникът? От нашето село ли е?
- Не, не е от нашето село! Той е от… Не го познавате!
Когато баба Стояна и дъщеря й си отидоха баща й я извика и попита:
- Я кажи ми, дъще, какво беше това за годеника, дето и аз не го познавам?
Флорика не смееше да повдигне очи, страхуваше се да каже за Траян, но в главата си отново преминаха думите на вещарката и реши, че няма смисъл да лъже баща си.
- Тате, аз… Ама няма да ми се караш, че… ако го направиш…
- Що да ти се караме, Флорике? – попита майка й. – Я кажи що излъга баба Стояна? Ако не го харесваш внук й Стоян, кажи ни… Не, че и аз го харесвам, завалията, две думи на кръст не може да каже, пък и чувам, че и чашката е започнала да му харесва напоследък.
- Не, мамо, не ми харесва, но… искам да Ви кажа нещо… Аз… – не можа да се доизкаже, защото вещарката се провикна, застанала на портата им:
- Ще почерпиш ли, Петре, една ракия, за годеника на твоето цвете?
- Ти пък кога чу, кога се домъкна да искаш черпня за годеник, който още нямаме!
- Имате, Петре, имате! Бог го изпрати за Цвета! И един ден половината село, ще искат да му целуват ръцете, че е избрал за годеница дъщеря ти! – каза Милка и вече се настани на стола, на който до преди малко седеше баба Стояна.
- На Стоян ли ще целуват ръцете ма, како Милке? – обади се Венета. – Е, ама и тази баба Стояна бърза да се хвали. Ако мисли, че така ще ожени внук си, като лъже, че го е сгодила за нашата дъщеря, няма да стане!
- Не е Стоян годеникът Ви, Венето, а цял един левент офицер.
- Офицер ли? Що думаш, Милке? Та наша Флорика не познава никакъв офицер, нито пък ние познаваме такъв!
- Познава, познава! Я, ама ти, Цвето, не си ли казала на родителите си за Траян?
Флорика се изчерви цялата, пот изби по бялото й чело. Нямаше как вече да крие, щом вещарката знае, значи скоро и цялото село щеше да научи за Траян. Разказа им всичко, дори за тайните си срещи с него на брега на Дунава, въпреки страха, че баща й ще я сгълчи. Но за нейна изненада той не я сгълча, даже се зарадва, че цял офицер е избрал неговата единствена дъщеря за годеница. Флорика ще има шанс да стане жена не на обикновен селяк, а на образован офицер, което означава уважение и добро бъдеще. Само малко се съмняваше, че всичко това е истина, че такъв късмет е изкарала неговата единствена дъщеря.
- А дано всичко което казваш да е истина, дъще! Малко, като приказка ми се чува всичко това… Да не е някой дърт стар ерген, по-голям и от мен, дето досега не е успял да се задоми?
- Не, тате!... Ето сега се връщам и ще видиш! – Флорика се обърна, влезе в къщи, отиде в стаята си и извади скритата в една книга фотографията на Траян, който й я бе дал последния път, когато се видяха. Излезе навън и я подаде първо на баща си.
- Ето, тате, това е Траян!
Петър се вгледа във фотографията. Хубав, левент млад офицер, напълно отговарящ на описанието, което направи дъщеря му преди малко. Любопитната Венета протегна ръка и изтегли от ръцете на мъжа си фотографията. След малко на лицето й се изписа гримаса на задоволство. След това я подаде на вещарката, но тя махна с ръка и рече:
- О, Венето, аз без да съм го виждала и без да гледам фотографията зная какво представлява годеникът Ви! Хайде, останете си със здраве! – стана и се запъти към портата.
И селото гръмна с новината за годеника на Флорика. Какви ли не слухове се понесоха за Траян, че е красив, като гръцка статуя, силен и добър. А това разпалваше още повече любопитството на селяните, и желанието им час по-скоро да се уверят с очите си, че слуховете за него са истина. И тръпнеха в очакване да се появи, да го посрещнат, като истински герой, въпреки че не беше направил никакво геройство, освен че е харесал Флорика. От ден на ден нетърпението и любопитството им ги караше да се чувстват някак особено. Това може би беше някаква тревога, че ще бъдат разочаровани, че истината за офицера ще е друга, сякаш тяхната родна дъщеря, а не дъщерята на съселянина им Петър ще се жени за него. Представяха си, как офицера ще се появи по пътя от към Тутракан, следван от румънските си войници и всички ще излязат да го посрещнат, да го приветстват с добре дошъл, хляб и сол. Всички искаха да бъдат част от радостта и сватбата на най-хубавата жътварка, която някога са имали в селото от както се помнят. И този ден не закъсня. Бе рано сутринта в срядата на втората седмица от месец август.
- Идат, румънците идват за Флорикааа! Румънският офицер идеее! – вика-ха няколко малчугана, които първи видяха задаващите се румънски войници.
Мълвата, че пристига румънския офицер се разнесе като мълния из селото. Млади и стари наизскочиха из домовете си и се стичаха на малкия мегдан пред къщата на богатия косуец Стоян Кулчев, която се използваше за училище, за да посрещнат Траян. Но начело на румънските войници яздеха двама мустакати, над средна възраст подофицери, а те не приличаха никак на младия, красив, със светла кожа и без мустаци Траян, както бяха научили от родителите на Флорика и от вещарката Милка, която с охота го описваше на всеки любопитен, защото сама го беше видяла и разгледала с подробности един ден, скрита във върбалака, близо до реката. Много от селяните вече подозираха, че Траян е странният офицер, който няколко пъти го бяха виждали да препуска хубавия си кафяв кон по улицата на Флорика, забавяше ход до къщата й, а после без да спира шибваше кончето и препускаше обратно в посоката от която се бе появил – на запад към Тутракан.
- Кой е Траян? Кой е годеникът? – започнаха да се питат селяните, които се събраха на малкия мегдан.
На мегдана пристигна и Флорика с родителите си. И тя търсеше с очи любимия си Траян след румънските офицери и кавалеристите, които предвождаха цяла една рота от около 1000 войници и цял керван от каруци с впрегнати коне, катъри и волове. Но Траян го нямаше сред тях. Сърцето й ускори пулс и силна тревога стягаше гърдите й. Хвана ръката на баща си и я стисна силно. Докато селяните се чудеха защо са пристигнали толкова много румънски войници, те ги обкръжиха, а двамата мургави мустакати подофицери се приближиха до новия даскал Манулеску, който стоеше на най-горното, трето стъпало пред вратата на училището. Единият подофицер се наведе и подаде на даскала бял лист навит на руло. Манулеску разви хартията, прочете го набързо и погледна офицера.
- Прочети го на всички, домнуле (господин) Манулеску! Виждам, че почти всички селяни са тук и няма да губим време да ги събираме насила.
Даскалът опъна врат и зачете:
- Заповед на крал Фердинанд I и кралица Мария Александрина Виктория де Единбург – крал и кралица на Кралство Румъния. Във връзка с усложнената военна обстановка в хода на Първата световна война и на Балканите, трябва да предадете всичките си запаси от храна и добитък за нуждите на Кралство Румъния. Тези, които се съпротивят на настоящата заповед, ще се считат за врагове на кралството и наказанието ще е смърт чрез разстрел, който ще се изпълни незабавно…
Не всички селяни знаеха добре румънски език и почти нищо не разбраха, но тези, които разбраха заповедта се развикаха:
-Как така ще ни конфискувате всичката храна? Как така? А ние какво ще ядем, с какво ще си храним децата? Защо ще ни конфискувате и добитъка? С какво ще приберем кукуруза от полето, с какво ще изорем нивите си? Иде зима, какво ще правим?...
Скоро на всички стана ясно защо са дошли толкова много войници. Някои изплашени селяни побягнаха към домовете си, но повечето бяха спрени от войниците. Успелите да избягат от мегдана плачеха и крещяха, за да ги чуят тези, които все още не бяха излезли от домовете си:
- Хора, крийте житото и храната си, ще ни вземат всичко румънците! Хорааа, спасявайте каквото можете, че ще настане истински глад! Румънците искат всичко!
Настана паника, децата и жените запищяха. Тези на мегдана, които неможаха да избягат, се оказаха в капан от румънски войници, които бяха насочили пушките си срещу тях. Подофицерите наредиха на двадесетина войника да ги пазят и който се опита да избяга да бъде убит на място, а на останалите войници да тръгнат из селото.
Всички румънски войници, освен тези, които пазеха почти половината селяни на мегдана, плъзнаха из селото от къща на къща. Товариха всичко в каруците, които доведоха, но впрягаха и каруците открити в дворовете с впрегатните животни, които намираха в оборите и после товареха и тях с всичко – брашно, жито, кукуруз, боб, всичко, което намираха в хамбарите, а животните изкарваха до блатото край селото. Влизаха в домовете, крадяха всичко ценно, дори чеиза от раклите, а парите и скъпоценните предмети криеха в торбите си.
Още не бе станало пладне и селото заприлича на истински ад. След една съпротива от страна на един селянин да предаде доброволно житото си, който в отчаянието и яда си се сби и уби един войник, румънците тръгнаха да избиват селяните, за да могат след това спокойно да грабят и мародерстват. Настана истинска паника, тези, които не бяха на мегдана побягнаха панически към края на селото с надеждата да се скрият в околните гори. Много, хванали за ръце невръстните си дечица, други ги бяха качили на гърбовете си и така тичаха, догонвани от пищящите им по-големи деца или възрастните им родители. Но малцина успяха да избягат. По улиците на Косуй се търкаляха труповете на посечени със саби, убити с куршуми, а най-зловещо изглеждаха труповете на възрастни хора и деца с прерязани гърла. До убити майки ревяха пеленачета и в още не разбиращите им очички се четеше ужас, който те усещаха подсъзнателно. Докато едни войници преследваха и убиваха бягащите селяни, други товареха всичко, което можеше да бъде ограбено.
До вечерта четиристотинте къщи на селото бяха тотално разграбени. Стадата с животни бяха изкарани рано на паша, и въпреки че бягащите хора предупредиха пастирите да откарат стадата далеч от селото, поне те да бъдат спасени, инстинкта на животните надделяваше и много стада с овце, кози и крави препуснаха към селото, където очакваха, че добрите им стопани ще ги издоят от насъбралото се мляко във вимето им. Но дори и те се паникьосаха от мъртвите трупове по улиците, заблеяха, замучаха и като обезумели тичаха из селото, незнаейки къде да отидат. Група войници тръгна да ги събира и ги изведе от селото до блатото.
А на мегдана селяните не смееха да мръднат, за да не ги последва съдбата на няколкото от тях, които не повярваха, че ще бъдат убити побягнаха, мушкайки се между двама от стражите, които ги пазеха. Те бяха моментално убити, и това смрази всички останали, които не посмяха да мръднат от мястото си. Дори вече не говореха, само детският плач на изплашени, ожаднели от жегата деца не секваше Когато слънцето вече започна да се спуска към хоризонта на запад и небето започна да червенее, двамата подофицери дадоха заповед да поведат селяните към брега на реката. Косуйчани затътриха умалели от страх, жега и жажда крака към Дунава и когато стигнаха, първо децата, а после и всички останали налягаха по чакълестия бряг и като животни започнаха да пият жадно, и да плискат лицата си с вода, за да се поразхладят.
- Станете! – заповяда им единия подофицер, който придружи румънските войници-пазачи. – Изправете се и се обърнете с гръб към водата!
Селяните на часа изпълниха заповедта, страхувайки се, че ако не го напра-вят, ще бъдат убити. И в този момент видяха дима и огнените езици, които се издигаха нагоре в небето от подпалените им и горящи къщи. С всяка минута огньовете ставаха все повече и повече. Косуй гореше и пламъците се сливаха с оранжево-червеното небе на запад, и огнената диря по водата на Дунава от червеното и необичайно голямо слънце, което вече бе докоснало хоризонта.
Писъците на селяните сякаш искаха да достигнат небесата над димната завеса и огнения ад, разстлал се над, до тази заран, красивото китно село Български Косуй, да достигнат до Бог с молба да се смили над тях и ги спаси. Но спасение нямаше. Пред тях стояха двайсетина влашки войници готови за стрелба. С насочени заредени пушки към тях те чакаха заповедта на подофицера. Той вдигна нагоре ръка в която държеше сабята си и рязко я свали изричайки:
- Фок*! (Огън)
Двадесет пушки гръмнаха почти едновременно и петнадесетина селяни се строполиха на чакълестия бряг. Селяните онемяха, а децата стиснаха с все сила полите, панталоните или ръцете на своите родители и гледаха безмълвни с широко отворени, невярващи на случващото се очи.
- Вземете труповете и ги изхвърлете във водата! – нареди подофицерът на живите селяните, но никой от тях не помръдна от мястото си. Те стояха като живи статуи, сред които бе най-красивата – тази на Флорика.
Какви ли мисли минаваха сега през главата на Флорика. Само преди дванадесет часа, тя тичаше към мегдана, с надеждата да зърне своя любим, а се оказа в плен на някакви обезумели и свирепи войници, които убиваха всеки дръзнал да побегне и се спаси. Сега стоеше на брега на реката, там където не веднъж са се срещали с Траян, там, където той й призна, че е влюбен в нея, че я обича, там където за първи път я целуна и й се врече, че ще я обича цял живот, ако се съгласи да му стане жена. Зад малкия хълм разположен между брега и селото Флорика виждаше огнените пламъци на горящите къщи и тя не можеше да проумее как е възможно това. Сигурно и тяхната къща гори, а с нея ще изгори и единственото, което й остана от Траян – фотографията му. Струваше й се, че сънува кошмарен сън и най-голямото й желание бе да стане чудо и се събуди от този кошмар, а пред очите си да види Траян, да чуе неговия глас.
Четирима от войниците се приближиха, и двама по двама хванаха убитите за ръцете и краката и ги изхвърлиха в реката. Водата бавно ги понесе надолу, готова да отнесе и следващите убити косуци. После войниците се върнаха при своите, заредиха отново пушките и се приготвиха за нова стрелба.
Флорика стисна с все села дланите на майка си и баща си, сбогува се с поглед първо с майка си, после с баща си и затвори очи. Последното, което видя преди да ги затвори беше отблясъка от сабята във вдигнатата ръка на подофицера, качен на черния си кон. Затаи дъх в очакване, че един от следващите куршуми ще отнеме живота й, този кратък, шестнадесетгодишен живот.
И в този миг стана чудо.
- Nu trage*!(Спрете стрелбата)! Спрете стрелбата! – Чу се гласът на приб-лижаващ се конник, който препускаше на запотения си кафяв кон, от чиято уста течеше бяла пяна.
Всички погледи се отправиха към конника, който бе спрял на хълмчето. Конникът – румънски офицер – развяваше бял лист хартия и с търсещи уплашени очи оглеждаше около хилядата селяни струпани до самата вода на величествената река. Дишаше учестено, но това не му попречи да продължи, страхувайки се, че подофицера няма да му се подчини и ще даде нова заповед - Огън! Но подофицерът стоеше изненадан, с все още вдигната ръка и отправен поглед към офицера.
- Спрете стрелбата, ето заповед да спрете разстрела на цивилното населе-ние! Заповед от крал Фердинанд I.
Флорика отвори очи и… позна своя любим.
- Траян… прошепна тя, но селяните в съседство я чуха и те на свой ред повториха многократно името на спасителя си. – Траян! Това е Траян, годеникът на Флорика! – и неистово започнаха да се кръстят, отправяйки благодарност към Траян и Бог, че е направил чудо и те все още са живи.
Подофицерът козирува на Траян, който вече бе слязъл на брега. Нямаше смелост да поиска заповедта, за да я прочете. Когато сутринта тръгнаха с другия подофицер и поведоха войниците към Косуй, получи устна заповед лично от капитан Бодеску и градоначалника на Тутракан Николау – да се конфискува всичко, селото да се подпали и жителите – избити. Почти бяха изпълнили тази заповед, и ако не се бе появил офицерът Траян Попеску, след половин час щяха да са я изпълнили на сто процента.
- Пуснете хората, нека отидат и ако могат да спасят къщите си от пожара! – бе следващата заповед на Траян, който не откъсваше поглед от Флорика, сякаш не можеше да повярва, че е пристигнал навреме и е успял да я спаси от сигурната смърт.
Как му се искаше на Траян да скочи от коня и с два скока да стигне до любимата си Флорика. Но не го направи. Не го направи от страх подофицерът или някой от войниците да не разбере, че всъщност листът хартия който размята не бе заповед да се спасят селяните, а останал в джоба му документ, че е предал на властите в Калъраш взетите в плен тутракански първенци и техните семейства.

Не беше виждал Флорика от деня на последната им среща – два дни преди началото на жътвата. Беше й обещал, че ще дойде на ритуала, а след това да се представи на родителите й, но на другия ден го изпратиха в Букурещ, заедно с още двама капитани от гарнизона, където ги задържаха няколко седмици в обучение по най-новата отбранителна стратегия на румънската войска. После получи две седмици отпуск и отиде при родителите си. Съобщи им за Флорика и за намерението си да поиска ръката й, а после да я доведе при тях, за да направят сватба. Но получи телеграма, че трябва спешно да се яви в Тутракан. Когато се върна завари Тутракан променен, сякаш нямаше нищо общо с града, който бе напуснал преди месец. Градът гъмжеше от новопристигнали войскови подразделения, около града усилено се строяха нови окопи, траншеи, вълчи ями, укрития, полагаха се бомби, които свързваха една за друга с тел, монтираха се нови картечници в картечните гнезда между петнадесетте форта на външната отбранителна линия. Предстоеше Румъния да се включи във войната, а това предвещаваше сражения, битки, смърт. Смъртта вече бродеше по улиците на Тутракан. Бяха събрали първенците на града, по-заможните и будни българи заедно със семействата си в деня преди той да пристигне от Букурещ. Тези, които се възпротивили бяха убити. Населението се криеше по мази и тавани, защото не можеше да избяга от Тутракан, беше им забранено да излизат извън пределите на града, не можеха да отидат дори до нивите си.
Още не беше си починал и получи заповед да придружи арестуваните тутраканци до Силистра, от там с ферибот да бъдат прехвърлени в Калараш и предадени на тамошните власти. В Калараш разбра, че е водил пленници, чиято съдба по-нататък дори не можеше да си представи каква ще е, защото не знаеше, че в Молдова и Бесарабия, кралят и кралицата бяха заповядали да се построят първите концентрационни лагери, такива, каквито не съществуваха все още никъде по света, лагери на смъртта… В Силистра се забави, защото прииждаха кервани от каруци с конфискувано жито от цяла Южна Добруджа. Стадата с домашни животни, крави овце и кози се насочваха към делтата на Дунав, къ-дето имаше бродове, за да бъдат прехвърлени към вътрешността на Румъния. Там научи и за зверства, които румънците правели докато конфискували всичко. Румънските войници сами се хвалеха колко са убили, колко жени и девойки са изнасилили.
Траян не можеше да повярва на ушите си. Искаше час по-скоро да предаде пленниците и се върне в Тутракан. Някакво странно усещане, че нещо лошо може да се случи с неговата Флорика го караше да бърза. Може би тя е в опасност и той трябваше да стигне навреме, за да я спаси. Тревогата му се усили още повече, когато беше стигнал с войниците си до Сребърна и видя с очите си зверствата, които неговите колеги бяха извършили в селото. Масови кланета и грабежи, изнасилвания и мародерства. Сърцето му се бе свило от лошо предчувствие, че и в селото на неговата Флорика можеше да се случи нещо такова и за първи път съжали, че не е послушал баща си да стане лекар, а се е поддал на детинското желание да играе на войници и апаши и това да му стане професия. За първи път осъзна безсмислието на войните, заради прищевките на особи, станали крале и кралици на народи, в чиито вени не тече нито капка от кръвта на тези народи. Кому бяха нужни тези зверства над хора, попаднали в пределите на неговата родина след някакви подписи на същите тези особи и последвалата окупация? Какво правеха те – румънците в тези земи, които от край време бяха български, такива, каквито бяха и земите на баба му в Бабадаг, в Северна Добруджа, които пак с едни такива подписи, преди няколко десетилетия станали румънски? Кръвта му кипеше от невъзможността и безсилието си да спре тези зверства. Даде заповед на войниците си да се приберат сами, а той препусна към Тутракан. Когато стигна до Сарсънлар* (днешното село Зафирово) Траян се отби и вместо към Тутракан, се отправи на север, по пътя, който щеше да го отведе в Български Косуй. И стигна навреме, за да спаси Флорика и по-голяма част от селяните, но закъсня за селото и то бе цялото в пламъци.

Траян държеше юздата на коня си и наблюдаваше нижещите се край него първо румънските войници, а след тях и уплашените селяни.
- Благодарим ти, господин Офицер, благодарим ти, Траяне! – казваха селяните, когато минаваха покрай него. Те не можеха да повярват, че бяха на косъм от сигурната смърт и сега са живи благодарение на него. Много посягаха да му целуват ръцете, други му се покланяха. – Бог да те поживи, синко! Бог да те поживи, войнико! – кръстеха се и отминаваха.
До водата стояха Флорика и родителите й. Тя не можеше да помръдне, вперила очи в Траян. Не вярваше на очите си, че той стои на десетина крачки от нея. Когато войниците и всички други селяни се скриха зад малкия хълм, Траян се огледа и с няколко крачки стигна, и застана пред тях. Не знаеше сега ли да се представи, не бе сигурен как ще реагира баща й. Но от думите му казани след секунди разбра, че те вече знаят кой е и няма нужда да се представи.
- Траяне, сине… – успя да каже Петър и се разрида. До него Венета също плачеше на глас от все още неотминалия страх и радост едновременно.
- Съжалявам… – каза на български Траян. – Не можах да стигна по-рано… Къщата Ви е изгоряла цялата... – поклати глава Траян, после хвана ръцете на Флорика, притегли я към себе си и я притисна силно в обятията си. От очите и на двамата се стичаха едри сълзи. – Важното е, че си жива!

Траян се прибра в Тутракан късно през нощта, много след като войниците му с които отведоха пленниците до Кълъраш се бяха върнали в гарнизона и няколко часа след подофицерите, които бяха в Косуй. Те вече докладваха какво се бе случило, не спестиха и появата на офицера Траян Попеску.
Сутринта капитан Бобеску извика Траян при себе си. Беше бесен и решен да накаже офицера, за дето е дръзнал да се намеси и възпрепятства изпълнението на устната му заповед. Тъкмо се бе развикал и щеше да заплаши Траян, че ще бъде разстрелян за предателство, когато при тях влезе адютанта и подаде радиограма на капитана.
- Война! Значи проклетите българи ни обявиха война…
Нямаше време повече да се разправя с Траян, но не беше се отказал да го накаже. По негова лична заповед изпрати Траян на най-предните позиции на фронтовата линия.

Флорика и родителите, както и повече от останалите живи косуйци се събраха на поляната до блатото, там, където течението носеше свеж въздух от към Дунава и димът, който се стелеше над селото не лютеше в очите им. Тези, които бяха успели да избягат все още се криеха в горите около Косуй, страхувайки се да се върнат. Така изкараха нощта, а на заранта тръгнаха да събират труповете на убитите си съселяни, за да ги погребат. Гледката, която представляваше китния Косуй сега бе потресаваща. От четиристотинте къщи сред опърлените или изгорели дървета стърчаха останките само на пет неподпалени, или частично изгорели къщи. Всички други се бяха превърнали в големи купчина въглени, които все още тлееха. Загубиха всичко – храна, дрехи, животни, покрив над главата си. Остана им единствената надежда, че войната обявена от България на Румъния ще завърши с победа на България, село Български Косуй отново ще стане част от България и българския цар Фердинанд Сакскобургготски, в чиито вени не течеше и капка българска кръв, ще бъде милостив и ще се погрижи за народа, на който съдбата му е отредила да бъде цар.

Вестта за бързата победа и края на Тутраканска битка достигна и до селяните в Косуй. Българската войска влязла победоносно в Тутракан и румънците се предали. Но имало много убити и от двете страни. Седмица по-късно научи-ха, че всички убити са погребани в едно ново гробище на няколко километра от Тутракан по пътя за село Шуменци.
Флорика напразно чакаше своя Траян. След раздялата си в нощта, когато ги бе спасил тя нямаше вест от него. Сърцето й се свиваше през цялото време на битката, за която селяните говореха страховити неща. Надяваше се, че нейният Траян не е бил на бойното поле. Не мислеше за глада, който настъпи, нито, че спят на открито под звездите. Все още беше топло и за радост не валеше. Хората заприличаха на призраци, Флорика и нейните родители също. Когато войната свърши голяма част от селяните напуснаха селото и тръгнаха да търсят препитание в земите, които не са били окупирани от румънците или при свои близки в Русе, Шумен, Кубрат, Разград… Десет дни след края на войната на път тръгна и Флорика с родителите си. Не знаеха къде да отидат, но където и да стигнат, все се надяваха, че ще бъдат по-добре отколкото в опустошеното им село, надяваха се да намерят подслон и някаква работа. Идеше зима…
- Къде ще ходим, тате?
- Ако ни стигнат силите, ще идем в Русе. Там имам един познат, приятел, ще го помолим да ни помогне.
- Тате, искам да потърсим Траян преди да идем в Русе, моля те!
- Ще го потърсим, цветето ми, ще го потърсим, дъще… Поне да му благодарим още веднъж, че ни спаси,… а, ако властите разрешат и той все още държи на думата си, няма да те спра, тръгни с него, оженете се. Добър човек е, доказа, че те обича… Така и подслон над главата си ще имаш, а пък ние с майка ти все някак ще се справим. Вярвам, че моя познат в Русе ще ми помогне, като разбере какво ни е сполетяло.
- С Траян мечтаехме за сватба… а то… какво стана…
- Ако е рекъл Бог и сватба ще има, дъще! – рече майка й.
В Тутракан отидоха направо във военното комендантство, където вместо румънци имаше само български офицери. Петър разказа за годеника на дъщеря си и как в последния момент ги е спасил – тях и половината село.
- Впечатлени сме от геройството на този румънски офицер, но не сме сигурни къде е. Ако е останал жив, вече е в Румъния, преди няколко дни предадохме пленниците отвъд Дунава.
- Не може ли да разберем, няма ли някакъв списък? – попита Флорика.
- Имаше списък, но… списъкът със пленените румънски войници и офицери е предаден на румънците, заедно с тях…
- А няма ли друг списък, на този с убитите? Ако го няма името му там, то ще означава, че е жив! Сега и това ще е радостна новина за нас. – попита Петър.
- Нямаме такъв списък, но… ако много искате, сами ще може да разберете. Идете на гробището, където са погребани всички убити войници в битката, всички и от нашата войска, и от тази на победените. Погребани са в отделни гробове, на всеки гроб има дървени кръстове с имената на погребания… Ако го няма там… значи е имал късмет и е жив…
След час бяха на гробището. Въпреки късния следобеден час, един свеще-ник обикаляше гробището, спираше се от гроб на гроб, прекадяваше, поливаше с малко червено вино и измолваше прошка за убития от бог. След него, една възрастна жена запалваше свещичка, набучваше я в рохката пръст до дървения кръст и прекръствайки се отиваше след свещеника на следващия гроб. Бяха минали девет дена от полагането на мъртвите в гробовете им.
Петър Венета и Флорика отидоха при тях.
- Знаеш ли отче, къде са погребани румънските войници?
- Кого търсите? – попита учуден свещеникът.
- Дано не намерим това, което търсим… Годеника на дъщеря ми търсим, Траян Попеску се казва. От комендантството ни казаха, че ако не е тук, то има вероятност да е останал жив.
- Има много гробове с неизвестни хора… а ей там на тази могила са погребани още много… общ гроб… на хиляди войници…
- Той беше офицер… спаси нас и половината село от разстрел…
- От кое село сте?
- От Косуй!
- А, да, чухме за това. Значи твоята дъщеря е годеницата на офицера! Дано е жив, но румънските войници са погребани ей в оня край. Проверете там!
Не искаха да пропуснат нито една редица с гробове. Свечеряваше се и за по-бързо тръгнаха в различни редици. Спираха се за миг до всеки гроб, колкото да прочетат името и отминаваха. И там, на предпоследната редица Флорика прочете името – Офицер Траян Попеску – румънец. В първия момент не можа да осъзнае какво е прочела. Стоеше неподвижна вперила поглед в дървения кръст, а вместо него тя виждаше други картини от отминало време и на всичките бе тя и Траян. Като на бял екран видя деня в който го съзря за първи път, после как се запознаха, тайните им срещи на брега на Дунава, първата целувка … после видя първите убити свои съселяни, които се строполиха в краката й, пак там, на чакълестия бряг, където Траян я бе целунал за първи път. Появи се и конникът, който даде заповед да спрат разстрела, а когато всички си отидоха тя бе в прегръдката му, а до нея родителите й плачеха заедно с тях. Тази картина се смени с огнените езици на горящите къщи на селото й, а там в далечината и нейната родна къща. В пламъците заиграха и сватбари, изви се сватбено хоро, а младоженците бяха тя и нейният Траян. Засвири кавал, после чу тъпан, чийто отмерени удари кънтяха все по-силно и по-бързо, толкова силно и бързо, че от ударите я заболя главата, прилоша й, олюля се и малко преди да се строполи на земята видя, и чу гърмежите на десетки пушки, които бяха насочени към нея и Траян. Тя падна върху неговото вече мъртво тяло и… издъхна.
- Дъще, Цвето, какво ти стана? Цвето, отвори очи, детенцето ми…! – крещеше майка й, която първа стигна до нея, свлече се и тя на земята, придърпа и положи в полите си главата на дъщеря си и я плескаше по лицето, за да я свести. Петър, който бе на другия край на гробището видя какво стана и тичешком стигна до тях, а след него пристигнаха свещеникът и възрастната жена. Петър коленичи до жена си и се вторачи в лицето на своята дъщеря. Розовината на красивото й лице бавно отстъпваше място на мъртвешката белота, а очите и устните й застинаха в странно щастливо изражение.
Погледът на свещеникът се спря на имено изписано на дървения кръст, после се премести на лицето на младото момиче и разбра всичко.
- Бог да прости греховете й и я прибере в райската си градина, кадето да намери покой и… своя годеник! – прекръсти се свещеникът и завърши с: – Амин!
Възрастната жена прошепна кръстейки се :
- Бог да я прости! Бог да я прости!
Петър и Венета гледаха с невярващи очи ту свещеникът, ту дъщеря си, а от тях бликаха едри сълзи и падаха върху лицето на мъртвото си дете.

09.08.2015 год.
Тутракан