автор: Tiranozavar

На таксиметровите шофьори също им идва до гуша. Все се намира някой умник, който да ти говори за Робърт де Ниро, а някои до такава степен се вживяват, че ми иде да отбия, да ги сграбча за ревера и с един шут да ги запратя в канавката.
На ви сега филми, нали все за филми ви идва да плямпате... Ей т’ва е филм, мой човек, а не черни лъскави камери, режисьори, кръстосали крак връз крак в платнени столчета с дървена рамка и бяла мафиотска шапка, нахлупена до веждите... Филми или романи... И защо, защо всички си мислят, че ако не искам да се правя на Робърт де Ниро, непременно съм нереализирал се писател. Много филми гледате, господа и все нагласени. Защото киното е подобие, както би казал някой надут философ, имитация някаква, бих допълнил аз. Вгледай се в твоя живот, в шепите си, ако щеш, не във филмовата лента и не в зиналия бял екран, а в юмрука ти е събрана цялата човешка мъдрост, а и горчивината, която остава след нея.
Сам съм. А иначе на тази пиаца се събирахме в добрите години двадесетина автомобила. Не всички бяха нови, но пък бяха чисти. Блестят тези калници и гумите весело разплискват локвите, и огледалата даже намигат, когато наблизо мине хубаво момиче. Какви времена! Купето изтръпва, когато в меката седалка зад гърба ти потъват гъвкави бедра, една изящна ръка опипва облегалката, за да премести тялото своята тежест, едни очи се спират в твоите, а зениците им трепват, защото в огледалото за обратно виждане всичко е пречупено като в пирамида. Ухае на тъмен парфюм, от който седалките, облечени в естествена кожа, се чувстват длъжни да въздъхнат. И ние потегляме. Най-сетне и когато момичето, което оглежда гърба ти, се почувства по-сигурна. Преценила те е, претеглила е всички възможни „за“ и „против“, вероятно е подушила, че няма как да си убиец. Няма да отбиеш, няма да отвориш със замах вратата, няма да я понесеш на ръце през високите треви, а после да я удишиш със собствения й чорапогащник, нито пък ще обвиеш пръсти около шията й. Днес ти си нейният конник през времената. Да, госпожице, казваш, макар много добре да знаеш, че на последната дума тя ще заостри слух. Сваляч, ще си помисли. Не, ще отговоря мислено, просто твоят шофьор... Такси драйвър, госпожице, по улиците, които си представяш и към това, което те очаква. Защото всичко е въображаемо, ми се ще да й кажа, дори тази кола и аз даже, човекът зад волана. Ние просто споделяме мигове на фона на това парче, което се носи от радиото, на фона на този век, чиито пейзажи се забиват в съзнанието ни като спомени. И ще стигнем навреме, убеден съм в това... Понякога съм готов да карам дори в насрещното, да настъпя педала до дупка, да стисна челюсти, когато насрещните фарове ме заслепявят, а мостовете над реките свистят. Водите им влачат времето като ненужен труп. Случвало се е да кача клиент за втори път, даже доста по-често, особено ако се въртя в едни и същи квартали. Познавам хората като улиците, които прекосявам. Този е смачкан като задушно кръстовище, а онзи едва побира егото си и затова се налага да отворя прозореца, за да излети. Какво ми се правиш на Франк Синатра, ми се ще да ги попитам такива. Не си и Марчело Мастрояни. Но, разбира се, мълча. Намесвам се в чуждия свят, пресичам чуждото само, ако бъда поканен и ако светофарът услужливо светне в зелено. Придружавал съм възрастни достолепни дами до външната врата на старите им къщи. И възрастни господа съм подкрепял, когато внезапно осъзнаят, че са забравили адреса. Веднъж дори закарах един такъв до ресторанта, където се бил венчал. Човекът вероятно мислеше, че е още млад и че закъснява за собствената си сватба. А там ресторант чисто и просто нямаше. Бил е съборен преди тридесет години, тридесет години, през които моят клиент бе успял да стане вдовец два пъти. Спокойно, рекох му, спокойно, господине, аз ще ви закарам там, където искате. И отпрашихме към хълмовете. Там, където градът в краката ни се гуши като прибрани в пазва светулки, а към небето невидимо политат молитви.
- Знаете ли – каза ми тогава възрастният мъж и измъкна цигара от лъскава насред мрака табакера – Има хора в Хималаите, които се молят за човечеството... Всеки ден се молят...
- Не знаех – отвърнах – Но ми се струва безполезно това усилие, господине.
- Не говорете така...
После поехме обратно. Витрините кряскаха с бели от неона зъби покрай нас, минувачите изглеждаха устремени и слепи. На спирката, която профуча край нас, една самотна дама се опитваше да се скрие от дъжда. А капките размазваха светофарите на дълги като паяжина и влажни мазки.
- Няма нужда – каза тогава човекът зад гърба ми – Няма нужда да бъдете толкова учтив...
- Не аз, господине – отвърнах през усмивка – А някой, който се моли за вас...
После спряхме, а аз му подадох ръка, за да не залитне. Асфалтът изплези мазен език под краката ни, а лачените обувки на моя клиент ловко заобиколиха калната локва. Отключи огромната желязна врата на входа, а после през рамо ми махна. Вероятно се прибираше за последен път. Усещам тези неща..., както усещам пулса на кръстовищата. Един ден и най-натовареното кръстовище ще изтлее. Жиците все така ще се полюшват над прашния път, но хората, хората вече няма да са същите и никой няма да помни нито момичето, което пожела аз да съм Робърт де Ниро, нито мъжа, който си въобразява, че левият му профил го прави фотогеничен... Няма как, ми се иска да цъкна с език, няма как да си докарате обаяние, господине... Това да не би да ви е филм, а?! Сядаш на столчето с дървена рамка, кръстосваш крака с онези обувки, с които се танцува степ, и очакваш, че ще се пренесеш в тредесетте... Обаче не става. Можеш да излъжеш само тези, родени вчера... Живелите в ерата на джаза няма как да бъдат измамени, нали?! Издухвам дима от цигарата към огледалото и се опитвам през пушека да видя лицето на момичето, което се качи току-що.
- Бързате ли – чувам собствения си глас и намалявам, за да чуя отговора й отчетливо.
- Моля?!
- Бързате ли?! – повтарям и в същия миг искам да заключа вратите и полетим заедно от първия мост, който ни се изпречи.
Не ми отговаря. Чувствам как страхът лази по гърба й, по слепоочията избиват ситни капчици пот, мирише на тревога, на ярост, която едва се сдържа под лъжичката, клокоти над бъбреците, сгъстява кръвта.
- А знаете ли – продължавам, но с далеч по-хладен глас – Че някой се моли за Вас?!
- Моля?!
В гърлото й е заседнала цяла камионетка въглища и всеки момент ще се взриви. Диша учестено, а от дългите тунели на душата й се надига вик. Ключалките на вратите щракват едновременно. Спирам радиото.
- Спрете – казва ми – Моля ви, спрете...
- Няма ли да ме попитате за Робърт де Ниро?
Решавам да я разсмея, но вместо това тя започва да се тресе. Това е писък, но без звук.
- Няма ли да ме попитате дали не искам да съм писател?
Смея се, а раменете й, които виждам да се надигат зад мен сякаш прозират. Някакъв клаксон ме подканя да отбия встрани. Вдигам среден пръст по посока на звука и отварям прозореца.
- Някой се моли и за теб! – крещя и размахвам юмрук във въздуха.
- Спрете – приплаква момичето зад мен – Моля Ви да спрете.
- Няма – отвръщам с усмивка в огледалото – Не и преди следващия, извит над града мост.
И натискам педала, за да полетим.