автор: zaltia

Лятно небе без облаци, обсипано със звезди.
Звездите в които тази вечер много хора ще търсят и намират красотата.
Обичам тези летни вечери, в които хапваме навън на голямата маса в двора на селската къща.

Днес видях един приятел. Всъщност моят стар и най- добър приятел.
Болен, отслабнал, уморен и безмилостно прав, че всичко на този свят губи смисъл, когато не си този който искаш да бъдеш.
Хубаво ми е под звездите, но ми е криво, че Миро /така се казва моят приятел/ не може да усети тази хубост.
Винаги когато пътувам, правя нещо- макар и дребно ми е гадно, че той не може да го направи.
Преди пиех и пушех, сега пия и пиша. Замених пушенето с писането. Бях пушил твърде дълго и твърде много.
Понякога обаче, четейки каквото там съм написал се чудя, дали не трябваше да продължа да пуша.
Късно е, но седя под звездите- пия и пиша, и благодаря на Господ, че все още ме търпи за да го правя.
Ако утре успея да прочета това което съм написал...със сигурност ще го споделя в любимия сайт.
Тази вечер мислите за Миро, и звездите ми пречат да пиша нормално.
Алкохолът обаче ми помага...стари приятели сме с него...спомня ми стари случки, нашепва ми стари истини...
Поглеждам към небето, небето обсипано със звезди и с любов.
И сякаш чувам гласът на саксофона връщащ ме в приказната нощ която помним аз, голямата ми любов и звездите.
- Да живее любовта!!! провиквам се силно в нощта и разбирам, че вече съм пиян...
Тотално влюбен в живота и тотално пиян. Успокоявам се, че не съм всяка нощ пиян под звездите, виждам следващият
бял лист пред мен и решавам да разваля белотата му с алкохолните си мисли.
Пиша за всичко което ми се изпречи в ума с надеждата, че някой ден клошарите намерили тъпия ми бележник ще го прочетат и ще си кажат
- Не сме били сами в тази нощ на Персеиди клатейки контейнерите в търсенето на нещо толкова ценно.
По- ценно даже от звездите. Звездите...да звездите носещи красотата, която обаче не може да засити глада...
Бедността на фона на разточителното благоденствие на двойкаджиите, едва изкласили когато същите тези клошари бяха учители...
Тъжно, гадно и отвратително...и всичко това се случва по всички кофи във всички градове и села.
В селата е още по тъжно...там и кофите са по- бедни...
Мминорната песен на саксофона гали тихичко душата ми...
И дъждът от звезди започва да вали в очите ми...