автор: Albatros

Дали покрай реката с бели мренки,
или по друм, затънал в педи прах,
говорите с безплътните ми сенки –
не съм човекът, който вчера бях.

Стаявам дъх, малея, вече чезна –
по-чер от мравка в черните треви.
Върху въже, опънато над бездна,
последната ми сенчица върви.

Тя някой ден от мен ще се откърти,
тъй камъкът се срутва в сипей сив.
За ужаса, че всички тук сме смъртни,
не съм измислил още йероглиф.

Стенания, възторзи и покруси,
сълза – и Ниагари светъл смях,
какво не разпиляхме помежду си? –
аз бях един перфектен развейпрах.

Реката ми, със бели мренки пълна,
оставих ви я – чиста! – все така.
А сенчицата моя върху хълма
за сбогом ще ви махне със ръка.