автор: Hulia

Докато Слънцето отстъпваше бавно,
умирайки за поредната лятна нощ
от несподелена любов по Гея,
тя му израждаше коне от златна светлина
в подножието на безбройните му
гаснещи лъчи-нозе, подклаждаше ги
с аромати от сухи треви, смирна и кедър,
припяваше безмълвно канелени ноти
композирани от небцето на небето,
а по-късно седнала в лотоса на утрото
му плетеше сенки от сребриста ела
и го примамваше за обятията си –
и така - във в с я к а следваща розовопръста зора...