автор: zaltia

Не роди. Едното дърво бавно изсъхна и остана без ябълки...

Преселниците дни наред вървяха прегърбени от мъката.
Дори малката Гуна се умори да пита- какво става, къде отиват, и кога ще стигнат.Надеждата на всички бяха пустеещите земи край Дунава. Там щеше да е новият им дом. Гуна изяде последната ябълка и попита майка си, дали и там ще има такива сладки ябълки.
"Ще си засадим. Дай сега да приберем семената и като стигнем ще се опитаме да ги отгледаме."
Минаха много години. От семената на ябълката успяха да израснат две прекрасни плодни дръвчета. Не знаеха какъв сорт са и затова им викаха Македонските ябълки. Малката Гуна порасна и се ожени за най- личния момък от селото. Родиха им се две деца- момче и момиче. Момичето по някаква игра на съдбата се омъжи за военен, който беше разпределен в Благоевград, и така се доближи до корените на майка си. Момчето пък буквално отлетя- стана военен летец и обикаляше авиобазите в България. Мъжът на Гуна се спомина малко след като децата им се изучиха, и тя остана сама в Селановци - така се казваше селото.
Зимата я вземаха я сина, я дъщерята, но пролетта Гуна се връщаше при любимите си дървета, да се бори със земята.
Една зима и откриха коварната болест в напреднал стадий...
Гуна сякаш спокойно прие жестоката истина, помоли сина си да изкара последното си лято там - при ябълките, и той не можа да и откаже.
Два дни по късно комшията бай Кольо му звънна, и плачейки разказа как са намерили Гуна обесена на ябълката.
На другата година ябълката изсъхна цялата и не роди...
Сякаш смъртта на Гуна я погуби.