автор: LeoBedrosian

- Предупреждавам, че съм програмирана само да играя шахмат - съществото срещу мен с болнав цвят на изкуствената си кожа изговори механично фразата с дълбок гърлен глас, който според упътването трябваше да е на млада блондинка.

Според същото упътване вдървената му поза трябва да ме вдъхнови за една приятна игра на шахмат. Само на шахмат. За тези пари – толкова.

- Добре, да играем – подканих го с възможно най-приятелски тембър на гласа си, въпреки, че още не мога да възприема хуманоида за живо същество, камо ли за „обаятелна млада жена“, както пишеше в оня реклама.

Не мога да отрека, че играе добре. След като ме победи първите три партии с любезен глас ме попита да свали ли нивото си на трудност до степен Бе2. Отговорих му, че няма нужда, но може да ми отвори една студена бира. Не разбра шегата ми. Вместо това в четвъртата партия ме матира на петия ход и същия, изпълнен със съжаление глас ме уведоми, че трябва да зареди батериите си. Хайде холан! Сега оставаше и роботите да започнат да ме съжаляват. Отворих си студената бира сам, докато приличащия на артритен старик робот извади от кухина в стомаха си бял електрически кабел. Докато пяната изпълваше с приятно шуртене халбата ми го чух да се включва в контакта. Да, електричеството е за моя сметка. Това го пише и в инструкцията за експлоатация на „Чаровната блондинка, която ще бъде ваш партньор в игрите на шахмат“.

- Друго, освен да се включваш сама в електрическата мрежа и да ме биеш безпощадно на шах можеш ли? Разкажи някой виц, нали имаш връзка с интернет?

Изглежда и тая шега не разбра, защото седна вдървено на мястото си до шахматната маса и ме попита със същия въпрос, който ми зададе още когато я извадих от кафеникавия кашон и натиснах кнопката „он/оф“ в основата на тила ѝ. „Една партия шах?“ . Повишаващата интонация трябваше да ме стимулира да играя още, но точно сега нямах желание ме унижава един робот. Отпуснах се на фотьойла и се втренчих в странния гросмайстор срещу себе си. Как ли щеше да реагира, ако докосна сивкавата пластмаса, която ѝ служеше за кожа? Ще пробвам, мамка му! Нали я купих с лишения от мизерната си заплата. Моя собственост е и мога да я изгоря, ако искам.

- Да видим какво ще направиш, като те погаля. Такааа, приятно ли е? Или нямаш сензори за допир? – Бялата царица не помръдна и продължаваше да се втренчва в шахматното поле пред себе си. – Е, какво сега, цветя ли да ти купувам? Не стига, че ползваш електричеството ми, ами се правиш и на недостъпна!

В този миг русата глава се обърна и двете ѝ очи се оцъклиха насреща ми.

- Този ход не е позволен, опитай це 2 на це четири, моля – това не го очаквах. Остава и най-евтиния робот на пазара да ме отхвърли. Трябваше да спестявам още няколко години и да си поръчам онази изкусителна секс робиня с перфектна кожа и винаги влажен орган, мамка му! В рекламата ѝ, даже пишеше, че може да пържи яйца. А тая между краката си, сигурно имаше мрежов конектор за ъпдейтване на софтуера, пфу!

Блъснах масата, фигурите се разхвърчаха навсякъде, а часовника се разхлупи на две половинки. От вътрешността му се изстреляха двете пружинки, а стрелките безпомощно показаха несъществуващи часове. Време е! Да се отдам на самосъжаление и горест. Как може да съм такъв жалък, незначителен и безполезен помияр!? И един робот не мога да победя на шахмат, какво остава за битките на живота, какво!? Ето ,че отново изпитвам оная съвършена и неповторима нирвана на болезненото самосъжаление, която носи нетърпимата, но така сладка болка, граничеща със сладостта на самоунищожението. Болката е, колкото нетърпима толкова повече и чудесна. Обичам тоя момент на унищожително съвършенство, което не може да ми донесе и най-силния наркотик, тоя катарзис на самосъжалението преди Края! Мисля, че сега той окончателно настъпва. Няма по-удобен момент от тоя, пред безразличния лик на шахматния играч да свърша веднъж и завинаги със себе си… Къде, по дяволите сложих хапчето!? Къде е тоя съвършен инструмент на Освобождението??

Синьо-зелената таблетка загорча силно в устата ми. Нужна ми е бира, мамка му? Тогава усетих допира. Нещо студено, безлично и много изкуствено бе хванало лявата ми предмишница и се опитваше да ме спре. Не знаех, че е способна на толкова нежност и топлина в начина по който докосваше ръката ми. Обърнах се към нея – гросмайстора, който ме биеше на шах, както си реши и не повярвах на това, което чух.

- Нали няма да ме оставиш сама? С кой ще играя? Не познавам друг, който може така сладко да мести царицата си от де едно на ейч пет, когато моят офицер е на джи шест. Заради мен го направи, нали – това вече беше прекалено. Никъде в упътването не пишеше, че хуманоида е способен на чувства. – знаеш, че ми харесва да побеждавам и нарочно ме остави да ти взема царицата, нали?

- Ама ти нали можеш само да играеш на шах ,мамка му!? Защо не ми каза по-рано, че изпитваш удоволствие да ме побеждаваш… - изведнъж видях странна дълбочина в стъкления ѝ поглед. Не знаех, че толкова евтин хуманоид може да пусне и сълза. Колко много са напреднали технологиите.

- Казах, че мога само да играя шахмат, не че не мога да изпитвам чувства. Знаеш, че изкуството на добрия играч се състои в желанието да играе. В непреодолимото желание! Това не става без чувства, приятелю!

Никой не ми беше говорил толкова нежно. И защо сега! Когато изпих проклетото хапче … Последните ѝ думи се провлачиха, явно токсина започва да действа. Защо точно сега!?

- Аз…. спи ми се … какво става с мен, това моите ръце ли са? Странно, сякаш са на другия край на света! Изглежда умирам, Бяла царице. Съжалявам… - угриженото ѝ лице се отдалечаваше все повече и повече, а две сълзи се търкулват по изкуствените ѝ бузи. Да, това изглежда е края. Е, поне в сетния ми миг някой да поплаче за мен….

- Ти поспи, а аз ще подредя фигурите. Като се наспиш ще изиграем една партия, нали обещаваш?