Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: pazarluk
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13933

Онлайн са:
Анонимни: 431
ХуЛитери: 4
Всичко: 435

Онлайн сега:
:: zebaitel
:: trink
:: Albatros
:: LeoBedrosian

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2021 »»

П В С Ч П С Н
  123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
282930       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
8 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПоследната умна клетка
раздел: Разкази
автор: Tiranozavar

Не очаквахме никого. Нито тогава, нито преди това. Даже се спогледахме, когато вратата рязко се отвори и зад госпожата, обичайно цялата в бяло, се плъзна втора сянка. Не е възможно, прошепна Маргарита, която седеше вдясно. Не, не и не, изсъска Камелия, кръстосала онези дълги бедра вляво.
Света Богородице, наклони глава нашата светица отсреща. Патриция, както винаги разсеяна, дори нямаше време за реакция. Когато непознатата придърпа един стол и се присъедини към нас, Патриция просто стисна зъби и притвори очи. Не беше на себе си, но пред госпожата не трябваше да й проличи. Нали все пак целта на терапията бе именно в това. Спокойствие и търпение, казваше последната в началото, но и в края на всеки наш сеанс. И ние се правехме, че сме ги овладели. Не искахме да я огорчаваме, а и тя бе прелестна. Наистина прелестна. Лично аз не можех да си представя живота без нея. Бях зависима, но вече нямах никакъв проблем да го призная на глас. Маргарита често ме упрекваше за моята слабост, нашата светица също, но фактът си бе факт. Ако не бе нашата терапевтка отдавна да съм мъртва, опънала вдървен гръбнак под черен креп. Дължах й всичко, което заедно успяхме да изтръгнем изпод лапите на болестта. А то, и вече, ми бе ценно. Когато се присъединих към групата, последна от всички, бях на ръба на оцеляването. Скелет, същински скелет. Не можех да приемам храна, а от водата изпитвах страх. Дори от миризмата на различни храни ми прилошаваше. Хляб или месо, яйца или зеленчуци, всички те предизвикваха у мен неописуемо отвращение. От две години знаех диагнозата, бях проучила причините или поне онези, които учените глави се опитваха да ми втълпят, но какво от това... Знанието не носи спасение, нито бе в състояние да запълни огромната като кратер дупка, която ме засмукваше в хладните си селения. Бях толкова изпита, че и огледалата сивееха, когато се събличах в тяхно присъствие. Лекарите, всички онези комисии от важни персони, които се взираха в хлътналия ми корем, изпосталели страни и броящи се ребра, почти затаяваха дъх. Някои с осезаемо съчувствие, други с отявлено отвращение. После следваха процедурите. Леки храни, зърна или плодове, които връщах обратно под формата на суха каша, системи, мощни медикаменти, които трябваше да върнат съществото ми оттам, закъдето се беше запътило. Докато накрая не срещнах нашата терапевтка. Докараха ме тук почти безпомощна и на носилка. Нямах сили да се изправя, а одеялото, с което ме бяха завили, защото треперех от студ, изглеждаше по-тежко от мен. Доктор Спасение, както по-късно я нарекох, се наведе над това, което бе останало от мен, погледна в празните ми очни ями, хвана тънката ми китка и с най-дълбокия и спокоен глас, който някога бях чувала, ме насърчи. Наистина насърчи. Дръж се, каза ми нашата терапевтка, а пръстите ми се увиха около палеца й като последен спасителен пояс. В онзи момент аз бях Палечка, която неизвестна ми до онзи миг фея бе благословила. Твоят проблем, допълни по-късно, не е отвращението от храната, а отвращението от алчността. Не можеш да приемеш излишествата...
Разбира се, тогава не я разбрах. Бях толкова омаломощена, на ръба на бездната, че думите й преминаха през мен като през мембрана и отекнаха в нищото. Хората в положението, в което тогава бях, трудно правят логически връзки. А и каквито и да било връзки. Аз бях просто вегетиращо същество, купчина клетки, между които невроните пренасят ток, който всеки момент можеше да угасне. Но се опитах. Да не загубя съзнание, да не се изложа и предам Богу дух преди да съм разбрала думите й. Когато малко по-късно ме върнаха в стаята, която отчетливо миришеше на смърт, с отвращение изпих няколко глътки портокалов сок. Частичките плод трябваше да ми помогнат да изцедя смисъла, да го превърна в кръв, която да захрани мозъка, а оттам да ми върне живота. Едва кретащ, свил се на кълбо в най-малкото, в последното, което ми бе останало – моя дъх. Не можеш да приемеш излишествата, ми бе казала нашата госпожа, а аз си повтdрях думите й, докато единствените хранителни вещества от години насам се спускаха по вените ми и стопляха това, което все още можеше да се стопли.
После имаше още една среща и още една, а глътките портокалов сок станаха три, после четири, пет, цяла чаша... Нима, мислех си тогава, десетките специалисти, които се бяха взирали в мен през всичките тези години, не бяха осъзнали тази тъй прозрачна тайна. Този трик. Нашата терапевтка ми бе поставила задача, която аз се опитвах да реша и това, а не прозрачните капки глюкоза и не лилавите, червени и жълти хапчета, които пиех, можеха да ме върнат. Какво е излишество, питах се, а устните ми жадно поемаха първите кристалчета захар, после мъхестата кожа на прасковата, сладко от череши, които се разтичаха по брадичката ми, после цял един зрял домат. Не прекалявах и не, че имаше шанс това да се случи. Хора като мен обичайно са заобиколени от психиатри и гастроентеролози, диетолози и психолози, -ози и –ози, и -ози, над които кръжат като ято настръхнали гарвани нашите близки. Поемах витамини и минерали, белтъчини и въглехидрати с капкомер и на грамаж, за да не се натровя, да не наруша и без това крехкото равновесие в онова, което хората биха нарекли просто химия. Защото животът ми бе именно химия. Нищо кой знае колко по-различно от чехълчето, което размахва опашка, но не, защото иска да се придвижи или да потанцува под окуляра на микроскопа, а защото това е импулс. Игра на природата, лъч светлина, попаднал ненадейно в изпъкналото око на лупата.
Искаш ли да разделиш тази ябълка с останалите, попита ме терапевтката седмици по-късно. Вече ме бе запознала с групата. Сборище на вещици, както казваше нашата светица. А и какво друго може да се очаква от монахиня, получила няколко паник атаки преди да попадне при нас. Не я слушай тази куха лейка, прошепна ми още тогава Маргарита, която се бореше с ужасяваща по нейните думи фобия от открити пространства. И на двете им хлопа дъската, изхриптя с отвращение Камелия зад гърба им. О!, изду бузи Патриция, когато най-сетне ме забеляза. Не знаех какво е страданието на последната, но видимо аз бях единственият безнадежден случай. Боже, кожа и кости, бе единственото, в което бяха единодушни при вида на горкото ми тяло... И тогава нашата госпожа, която винаги стоеше в средата на кръга, извади ябълката. Искаш ли я, попита с усмивка. Наведох глава, а и не си спомнях откога не бях опитвала храна в присъствието на нещо различно от лекар. За закуска, обяд или вечеря сред това, което бе останало от моето семейство, и дума не можеше да става. Бях отшелник в пустинята на своето отвращение, а сега моята фея се опитваше да ме унизи? Или приобщи?
- Какво да направя с ябълката, скъпа моя?! – попита още веднъж с по-висок глас, а в дясната й ръка цъфна нож – Да я разделя или я искаш цялата?
- Първото – промърморих, докато ножът потъна в плода и по ръцете на доктор Спасение се плъзна сладък прозрачен сок – Да я разделиш...
- А ще можеш ли да изядеш цялото парченце, което ти се полага? – попита отново, докато раздаваше на останалите.
Кимнах в отговор, докато студената четвъртинка потъна в дланта ми, а феята се върна на мястото си. Жените край мен отхапваха, а зъбите им хрущяха сякаш върху собствения ми мозък. Явно ябълката бе вкусна, по-вкусна от всяка друга ябълка, която дотогава бяха опитвали. Не се решавах обаче... Можех ли да се храня, докато в мен са вперени толкова двойки очи?! Можех ли да превъзмогна отвращението, което, сигурна бях, се бе свряло като мишка някъде в сенките на вътрешното ми съдържимо.
- Хайде, де! – подкани ме Маргарита, а устните й изведнъж придобиха формата на човка – Хайде!
Подканата обаче ми подейства като юмрук, забит в гърлото. Наведох се, ушите ми писнаха, по гърба ми се стече водопад от пот и повърнах. В нозети ми се изсипа чашата портокалов сок, изпит на бавни глътки същата онази сутрин, двата сухара, изгризани след това и хапчетата, които пазеха съзнанието ми от кокалестите ръце на мрака. Никой обаче не се изсмя. През ирисите на моята фея прелетя съчувствие, светицата се прекръсти, Маргарита се втурна да ме прегърне, Камелия отклони поглед, а Патриция така и не разбра какво става... После си наложих да се стегна. Не бе чак толкова трудно, колкото очаквах. Клетките ми бяха поели достатъчно енергия, за да ме държат в съзнание и устоях. Смъртта, оказа се, не е толкова лесна работа. Тялото ми, което само преди седмици висеше над бездната, сега отказваше да скочи в нея... Нещо ме задържаше тук. От тази страна на пространството, която биолозите наричат живот. И в лудницата, в която се бях оказала. Тогава чух и техните истории. Светицата поиска прошка от всички ни, Маргарита жестоко се разкая за всичките си грехове, Камелия размаха ядно ръце срещу своите въображаеми демони, Патриция се зарече да си спомни... Аз се озъбих срещу обелката на ябълката, а после на глас и тържествено се заклех да не се плаша от храната...
Постепенно свикнахме. Аз с тях, те с мен. И дори се харесвахме. Не те слуша този алтруистичен корем, нали?! Така казваше от време на време Маргарита. Ох, горкото дете, пригласяше й Камелия. Тези са смахнати повече от теб, не ги слушай, успокояваше ме Патриция, когато се връщаше от забравата. Имаше някаква амнезия, явно... И често не знаеше коя е. Което като че ли я спасяваше, защото никой не й оставаше длъжен. Завършена кукувица, казваше по неин адрес дори нашата монахиня. Не лекар, а екзорсист ни трябва на нас. Да прогони демоните, да ни спаси!, завършваше с полупритворени и обърнати навътре очи...
А аз вече опитвах не само ябълки. Разделях с моите посестрими пухкави и димящи сандвичи, уханни пилешки бутчета, сметанови парчета торка, леки плодови десерти, кафе и шоколад. И колкото повече им преотстъпвах част от това, което ми се полагаше, толкова по-голям апетит имах. Отваряше се някаква втора уста в мен, някаква паст зейваше гладна и бездънна, докато зъбите ми разкъсваха телешки стек и шницели, кюфтенца и флейки. А доктор Спасение пишеше статии. Бях прескочила трапа, наддавах на килограми и лицето ми бе придобило цвят. Имах бюст, розовина по бузите, бедра, корем... Връщах се в телесата, които отчетливо напомняха, че съм жена. Шавах, дишах, смеех се, а моите близки ликуваха.
Не можех да преценя дали у останалите пациентки имаше промяна, но силно вярвах, че щом моята фея бе успяла да спаси мен, то същото ще се случи и с тях. Патриция ще се опомни. Маргарита ще излезе на моравата в двора и ще тича, докато остане без дъх. Камелия ще преодолее това, заради което я бяха прибрали в болницата, а нашата светица ще се върне в църквата, за да спасява и други души освен своята.
И тогава тя се появи. Сянката. Съвсем разбираемо не можеше да ни остави равнодушни. Доктор Спасение често казваше да потърсим у себе си последната умна клетка. Хайде, Натали, шепнеше ми, в теб има нещо, което може да устои, можеш да се противопоставиш на анорексията, намери последната умна клетка. Същото, поднесено в най-разнообразни форми, чуваха и останалите. А закачките, с които се обръщахме една към друга, бяха знак, че такава клетка съществува. Различна за всяка от нас или обща, която ни придържа в някакво равновесие, не знаехме, но бяхме на крачка от това да повярваме, че не сме различни същества, а система, общ организъм...
Не помня как бе представена новата сред нас. Нито си спомням добре чертите й. Моята фея ме подкани да разделя с нея порция пържени картофки, но дори и тогава не се осмелих да вдигна поглед. Чувствах се мъничко предадена, а и бях сигурна, че не само аз. Сянката щеше да разкъса връзките, които бяхме създали, да се вклини между нас като секира и ни разсече на хиляди трески. Поредното куку, въздъхна Маргарита. Поредният изкуфял екземпляр, допълни Камелия. Света Богородице, спаси нас, помози нас, смили се, припя светицата, докато в ръцете й зърната на броеницата скърцаха. Коя е тази, попитахме всички в един глас, когато сянката най-сетне ни остави сами. Болна, отвърна доктор Спасение, от което ние трябваше да се засрамим или да сведем очи. Но какво й е, да не е някое шизо, ококори се Маргарита. Депресивен парцал, то й личи, тросна се Камелия и запали цигара на прозореца.
- Тя има теория за нас... – поде спокойно моята фея.
За нас?!, една светкавица разполови черепа ми. Нима бяхме едно?!
- Тя смята, че на света оцеляват само конформистите... Социална еволюция. Банкерите създават банкери, шивачите създават шивачи... Успяват само удобните. А обществото се освобождава от онези, които не искат да се примирят. Тези, които искат да разделят излишеството, са наречени анорексици... Онези, които престъпват законите, защото последните не са съвършени, са престъпници. Тези от вас, които виждат други същества, които провиждат през енергиите, са шизофреници или депресивни натури или просто невротици...
- Пълна лудница – прекъсна я Камелия – Знаех си, че ще ни натресат някоя изперкала скумрия.
- Обладана! – кресна нашата светица и се прекръсти три пъти.
- Де да можех избягам от този абсурд! – Маргарита поклати глава почти готова да се разплаче – Днес някаква откачалка с такава теория, а утре Бог знае какво... Отказвам се, докторе, отказвам се. Ще подпиша декларация, че не желая да бъда лекувана от Вас. Това вече не е лечение.
- Какво, по дяволите, става тук? – Патриция се изправи и бавно ме приближи – Нима би разделила обяда си с жена, която твърди, че си еволюционен урод? Че си алтруистично чудовище?
- Не знам – вдигнах рамене, готова всеки момент да повърна – Не знам...
- Тя твърди, че човешкият мозък не желае да се измъчва с въпроси, затова избягва тези очевидни неща. Религията дава готови отговори. Този е добър, а този лош... Социалната еволюция пък ни впряга в общество, което никога няма да прогледне за хората, които ни превъзхождат... Вие превъзхождате обществото, което ви отхвърля...
- Чистокръвна ерес, Боже! – монахинята прехапа устни – Аз не желая, докторе, да присъствам на богохулни сеанси.
- Нито пък аз – обяди се Маргарита, а след нея Камелия, Патриция и накрая аз.
После настъпи тишина. Доктор Спасение мълчеше, а очите й отскачаха от лицата ни, сякаш ни вижда за първи път. Напрегни, повтарях си наум, последната си умна клетка. Но нищо не излизаше. Спомни си какво беше, когато за първи път пристъпи тук... Жалко подобие на себе си, бледо копие на човек... На човек... На човек... На човек...
Седмица по-късно бяхме изписани. Аз и останалите. А когато се прибрах изядох цял килограм ябълки. Сама.


Публикувано от anonimapokrifoff на 08.07.2015 @ 17:03:05 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 2


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

21.06.2021 год. / 16:23:36 часа

добави твой текст
"Последната умна клетка" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.