автор: rumenaradeva

ТОТ заговори бавно: - „Има остров нейде на земята някъде в далечината. Ру,мари ти сърцето ми завинаги плени“ Когато някой ден чуеш тези думи ще си открила моята награда. Но този наш разговор ще бъде заличен от съзнанието ти!
- Защо? Недей, моля те, недей!
- Ще ти оставя усещането от думите, което ще бъде като балсам за душата ти, топлина, несравнима с никоя друга.
-.Човекът, който изрече името което сега ти давам- Ру, мари е моят подарък за теб, твоята земна награда. Тези негови думи сякаш се забиха в меката част на тилът й. Пронизаха го.Мария издаде тих стон усети, че кръв се стече по врата и после, всичко притихна думите му бяха изтрити.Тя вдигна ръка и напипа с пръсти мястото, от където дойде усещането. Имаше засъхнала кръв, отлюспи с нокът коричката и червен прашец се разпиля по земята. Не помнеше вече думите му но усещаше, че тази изсъхнала изсъхнала кръв ще и подсказва вярната посока, ще и помага при намиране на съдбовни пътища, ще я пази от объркани мисли и съмнения. „Все пак“ с облекчение помисли си тя „Не всичко беше заличено!“ Мария седна пред един от мониторите. Гледаше синята вода и се питаше къде ли се намират сега? После дочу глас в съзнанието си. Обърна се рязко назад и видя един от седемте мъже до себе си. Думите които изричаше,звучаха като клетви- “В началото бе огромният, безбрежен океан, всепроникваща безформеност, която вие сравнявате с небитие. Великото, невероятно небитие слято в необятни води. Ти беше сама във водите и почиваше в бездействие преди да те открием. Сега ще се увиваш като бръшлян в дъбово дърво, ще се затваряш в своите пръстени. Ще търсиш твоя човешки двойник, нещо като твоето по висше Аз! Ще живееш, дълбаейки в сърцевината на събитията, ще търсиш божествената искра, ще скиташ в лабиринта на живота си!”
- Стига! – извика Мария! - Плашиш ме замълчи!
Младата жена стана от мястото си и тръгна да се разхожда из тесните коридори на този летящ в небесата” кораб”. Когато за сетен път мина покрай забранената вратата се спря. Стори и се, че сякаш някой вика името и от вътре. Загледа се, напрегна слухът си. Имаше някакво странно усещане, че някой по грешка, без време, се бе отзовал там вътре. Чакаше да отвори този портал, за да се върне в своя пътуващ живот, в своята енергия,,за да поправи стореното от него. Сякаш го чуваше ето сега отново и отново да изрича името й.
Вече е време да те връщам в тялото ти каза й Тот, който и сега беше изскочил до нея от ни- щото.
— Хайде затвори очи Мария!
И тя му се подчини облегна се в него затвори очите си до следващата нощ в търсене на истината. Чия истина? Нейната? Какво щеше да прави, когато я намери? Да, тя щеше да стигне до нея рано или късно, щеше да я открие! Но ако приемехме, че нейната истина е само върхът на планина? Кой щеше да бъде до нея, кой щеше да чуе гласът и? Сигурно бе тръгнала към най-самотното място на света, нейната планина, не беше ли тя нейната самота? Да, тя искаше да открие истината и това и желание я водеше към разрушителен кръговрат или към лабиринт. Надяваше се този омагьосан кръг да има врата, една единствена врата или процеп, през който ще избяга. За да се спаси от проклетата потребност за истина!

Събуди се тревожна от надигащия се страх във нея. Хибрид ли съм - запита се тя - какво съм аз? Превръщам се в затворен и отчаян човек, който върви през блатата. Дори и да искам, как да се спра? Тинята ще ме погълне преди да съм открила истината, а тя навярно е само една, смисълът на това мое съществуване или появяване на белият свят. Но каквото и да стане все пак ми остава един единствен начин да избягам. Мога да открехна мъничко забранената врата! С тези си объркани мисли тя премина през деня преди да отлети към тайнството на съня. Но как ли, можеше ли да разкодира Мария истината? Защото Тя имаше само пробуждащата си вяра. Вяра…, затворена в пръстена на безкрайността.
Когато се отърси от мислите си Мария се огледа - беше вече на кораба. Не доумяваше как бе пропуснала момента с неравната улица и изчакването пред дървените порти. Седеше и гледаше в една измислена точка, нищо не чуваше и това това беше добре. Искаше само да си стои просто така без да бъде забелязвана като мъничка капка вода на пода под нечий стол сгушена в пространството на небитието. Отпусна ръце напред сложи главата си на тях и затвори очи. Нямаше представа колко време беше минало, най вероятно беше поспала по-дълго, защото след дрямката се чувстваше като презаредена батерия. Размърда се, усети скованост в бедрата си. И докато се суетеше около изправянето си на крака дочу някой да и говори:
“Всяко скитане накрая завършва в ласки и любов“ Тя извърна глава и погледна - единият от мъжете който стоеше до нея.
- Какво се опитваш да ми кажеш попита го Мария? Нищо - отвърна мъжът спомних си едни думи на Шекспир. Не откъсваха поглед един от друг гледаха се право в очите.
- Къде сме, какво е това място? Можеш ли да ми отговориш? - попита Мария. - И защо винаги някак ехидно и с насмешка чувам думите ви? Сякаш използвате неразбираем за мен хумор. Пускате само думи, реплики в пространството и нищо след тях.
— Питаш се къде сме, какво е това място?
— Да,питам или по скоро крещя не ме ли чуваш?
— Чувам те! Мъжът я гледаше с наслада и умиление. После заговори в съзнанието й:Ние сме в подножие на хълм в така нареченато от Вас хората „Море на мечти” Намираме се на обратната страна или какво Вие най често казвате в тъмната страна на луната. Корабът е портал за напускане или за завръщане. От тук минавате всички след години, съвсем не случайно учени ще ни открият ще кажат на хората, че са видели черна дупка в обратната страна на луната. Но ти Мария, не забравяй, че това е порталът. След време ще сменим мястото си на луната защото ще се впуснат от земята да проучват черната дупка. Това е нашият кораб, на който в момента разговаряме с теб,разбираш ли? Мария сложи ръка пред устните си.
— Чакай,опиваш се да ми кажеш, че това място е като разпределителна станция за души?
- Да,абсолютно правилно!— Я,стига! изсмя се Мария! Сега сигурно ще трябва да повярвам, че виждате всички хора на земята през тези чудовищни бих казала монитори Вие…тя се затрудни, не можеше да намери думата.
— Напътстваме Ви към положителни отговори, към верните посоки, които Ви доближават към нас например - добави телапатичният ѝ събеседник!
— Аз щях да кажа например ,че ни провокирате!? Сякаш сте режисьори наблюдаващи затворените във вашата къща - Земя съквартиранти!? Я, ми се разкарай от мислите, ако обичаш!!! Мария иронично за втори път се изсмя. Изправи се и тръгна бавно по коридора,като все още се мъчеше с болката в схванатите си бедра.
Обикаляше уж безцелно коридорите на” кораба”.И колкото повече вървеше толкова повече искаше да отвори вратата, която всъщност не трябваше да отваря, но тя предполагаше, че там се крият всички отговори на режисьорите. Та нали все от някъде трябваше да започне, защо тогава беше тук, ако нямаше да отваря тази забранена врата? Защо болезненото ѝ желание придружено от необходимост за истина в този миг я връхлетяха като ято врабци над семена. Разумът ѝ стана не подвластен на действията ѝ. Затича се и със всички сили се хвърли към вратата. Отвори я.

(следва продължение)