автор: apostola

Главата ми е бомба. Ръцете ми- стрели.
Душата ми е зомба. В сърцето ми вали.

Кръвта ми се размива и става на вода.
Срама не се измива. Оставя си следа.

А пътя става труден и носи ми вреда.
И ставам някак гузен и удрям на греда.

Денят ми все куцука. Със патерици- две.
Нощта на прага чука, а вятърът реве.

И всичко се преплита...в усукано въже.
Такива ли са, Боже, и другите мъже?