автор: boliarkabg

Магистралата реве зад нас. Мощните коли бързат, режат завоите, връхлитат върху тебе, ръмжат и се заканват. После те издухват в страни и се изгубват нагоре към Предела.
Свиваме в страни по мекият, рехаво засипан с чакъл път. Пред нас се рейват билата, зелени, мамещи, обещаващи тишина и покой.

Спираме пред малката ни виличка, стъкмена от товарно ремарке на камион и лека пристройка. Обърнала е лице към рекичка в ниското и планината насреща. Дворчето е оградено от стара, дъбова гора. Едно самотно дърво шуми току-до къщичката ни, а под него сме сковали дървена маса и пейки. Нямаме шезлонги и тежки маси. Всичко е просто и удобно.
Разтоварвам багажа и докато семейството се заема с любимите си и едва дочакани занимания, свивам длани пред устата си. Със силен глас, колкото мога, се провиквам: „Како Кинчеееееее, како Кинооооо, тука смееее“. Няколко пъти и след малко пак. Не след дълго чувам отговор като ехо: „Охоооооооооо, охаааааа“. Чула ме е. Заемам се с моите си работи.
Кака Кина е работничка от нашето предприятие. Стара балканджийка, още от дете дошла в града. Първо слугиня, после настанали промените и заработила в предприятие. Омъжила се за кореняк гражданин, заживяли. Не им се родили деца, но добре поминували. Беше от тия хора, които не си считат труда за нищо. Трябва ли нещо да се свърши, не хитрува, не шикалкави, а го свършва. Простодушна и пряма. Цял живот си мечтаеше за Балкана. Не, че не ходеше там в почивните дни, но копнееше да се върне завинаги. Затова когато се пенсионира, заряза града, мъжа си и замина. Повече не се върна.
Махаличката й беше на час-два пеш от най-близкото село. Ходеше веднъж в седмицата с раница на гръб да си купи хляб, това-онова, най-необходимото. Завъди овце и кози, кокошки. Мъжът й се опита да живее с нея там, горе, но гражданин, не издържа и се върна обратно. В махаличката имаше няколко старци на преклонна възраст, а когато си заминаха от света кака Кина остана съвсем сама. Племенниците й я молеха поне през зимата да се връща. Правеше го през първите години докато мъжът й беше жив. После остана и да зимува в горе. Няма път, няма хора, сама. Чудехме се.
Когато струпахме малката си виличка на това място в Балкана, един ден кака Кина пристигна най-неочаквано. Оказа се, че зад рекичката, отсреща сред дърветата на онзи хълм, са разпръснати къщичките на нейната махала. Питахме за пътя до там, да й ходим когато сме тук. Нямало път. Да й викаме кога дойдем, тя ще идва през гората.
………………………..
Рано, рано както всяка сутрин издои хайванчетата. Превари млякото, подкваси някой буркан, останалото подсири. Грабна плетката, задяна люлката на гърба с една връхна дреха вътре, малко хляб и сиренце. Препаса манерката за вода на кръста и един нож. Без тях никъде не мърдаше. Манерката беше спомен от баща й. Изкарал войните с нея и докато беше жив не излизаше без да я вземе. Ножът също беше негов. Войнишки . Заточваше го редовно на голямото точило пред къщи, останало от времето на дядо й. В по-късни години баща й от ръчно го беше направил с крачно задвижване.
Знаеше всяка стублица и кайначе из горите наоколо, но човещина е. Без хляб и вода не се тръгва нийде. Ножът пък все ще потрябва. Де нова тояга да окастри, де някой по-висок клон да отсече за козичките. Някъде шубраците не се дават да минеш, затрънили стара пътечка и се налага да ги осече.
Изкара животните, залости портичката и тръгна полека. Шумеше гората, птиците се обаждаха из гъсталака. Овцете веднага защипаха тревата, а козите намериха крехки клончета. Кучето отръска врат от синджира и лениво се помъкна след тях. Тихналък, леко се диша. Преди да тръгнат за паша прегледа бурканите с кисело мляко в мазата. Беше се насъбрало. Скоро нито Любчови бяха идвали, нито Виолета. Време беше някой да се появи.
Нощес кучето я буди няколко пъти. Дали вълк идва или пък някоя сърна пасеше наоколо. За вълците не е време. Зимата мина, животни из гората колкото искаш. За какво да си дават зор да влизат в кошарите дето има куче. Други животни ще да са биле. Много я напушваше смях кога племенниците питат не я ли е страх от вълци. Какво страшно има, нищо. Кучето е тука, ще я предупреди, пък и вълците ще предупреди. Животните са в кошарата. Дип, ако не се откаже вълкът от лесна плячка, ловджийската пушка е зад вратата. Светява му маслото като нищо.
От хора не я ли е страх, пък я пита Виолета. Какво страшно има, ако ще се мре, ще е веднъж. От нея какво да откраднат, тя има само животните. Е, веднъж и това се случи. Срещна най-неочаквано между къщите на горната махала двама млади мъже. Ячки такива, космарлясали, небръснати отдавна. Гледат диво някак и подозрително. Поздравиха се, поприказаха си туй-онуй. Търсели да събират диви плодове, че наели казани да варят ракия, туй й обясниха. Бързаха да си вземат довиждане, ама на нея нещо не й се хареса в тях. На другият ден беше ред да иде до близкото село за покупки и разказа на кварталния полицай какво и кого е видяла. Разбра, че били двама братя, избягали от затвора и издирвани. Подир разговора с нея пуснали потеря. Хванали ги.
Харесва й да си живее тука, в балкана. Чисто й е и спокойно. Пече си хляб понякога, колкото за себе си сади разни зеленчуци, картоф, боб. Каквото трябва туря в земята, а тя се отплаща. Височко е тука и хладно, късно стават зеленчуците, но пък са здрави и вкусни. Ток няма и не й трябва. Има един транзистор, той й другарува. Не мисли за нищо и никого. От тъмно до тъмно е навън. Понякога вечер, през зимата седи до късно, не й се спи, зер не се уморява. Плете чорапи, щом я навести племенникът й ги дава за децата и жена му. Киселото мляко затваря топло в буркани и в мазата седи дълго, не вкисва. Кога дойдат им дава и него, сирене им дава.
Виолета пък, служителка от нейното предприятие, кога дойде на вилата си със семейството, ходи при тях. Разбрали са се да се провикне, тука се чува надалеко. Щом разбере, че са пристигнали, нарамва раницата с мляко, сирене, стъкло сливова и слиза от махалата към рекичката. Той и Виолетиният мъж работи там, та си поприказват за хората, новини от предприятието носят. Някой път й оставят армаган, я бонбони в книжка, я нещо друго. Казала им е да не купуват шоколадови сладки. Седят, стопяват се, че и червясват. Виж локум, някой загънат бонбон може. Кафе й носят, тя кафе си вари сяка сутрин. Кога слиза до селото едно от нещата, които купува задължително е кафето.
Върви по старите, тревливи улици. Запустелите къщи надничат зад сливи и млади дъбчета. Гледат с очите на стопаните си, да видят кой върви тъдява и накъде е тръгнал. За нея не е пусто в техните дворове. Тя си приказва с всеки от стопаните. Разказва им това, дето е чула по транзистора. Пита ги за техните работи. Някой да я слуша от страни ще рече, че се е повредила. От самота. Тъй, ма не е тъй. Дип добре си е тя и е добър животът й тука. Четириси и кусур години живя на пъпа на града, но не забрави Балкана, свободата, зеленото и волното. Ооооххх, ей на, на дяда Ставря судурмата се е навела настрана, ще вземе да се срине. На връщане ще отсече един кол да я подпре. Как ще я остави тъй, все някой ден може да намине синът му насам. Като изкачи каменните стъпала и се изправи на судурмата, да може волно и радостно да погледне далечината. Нещо прошава в краката й и га погледна, змийче се изнизваше към тревите наоколо. Време е да хване косата и да поокоси. Да светнат улиците и да прибере сеното за хайванчетата, че зимата е дълга тука. Нищо не й тежи, дните й минават в труд, а кога се поумори, изкарва животните на някоя поляна и присяда. Кучето си знае да ги завръща наоколо, а и те сякаш я разбират. Пасат си и все край нея се въртят. Някога пуща гласа си на воля и пее стари, балканджийски песни. За лоши свекърви, за гурбетчийски мъки по изгора и земя, за хайдути и войводи. Не е певица, но тука по баирите сякаш Господ й дава глас да пее сладко, да се лее песента по чукарите.
Всичко си е подредила в живота, за нищо да не мисли и страда. Кога слезе в близкото село, тегли от пенсията само за това пазаруване. За хляб и каквото още й трябва. Гледа пари в себе си да няма. Не за друго, ама барем да се знае, че няма какво да й откраднат. То таквиз хора рядко се случват, ама знае ли човек. Направи пълномощно в града на племенника си. Рече ли ненадейно да се спомине някой ден, той лесно да се оправи с изпращането й. Тъжни работи били тез, й каза веднъж той като заговориха. Не са тъжни те, те са си от века и до века. Тъй поминува светът, тъй ще си замине и тя. Човек навреме трябва да помисли за всичко, да не създава трудности на близките си.
Навали се с животинките по близкия скат, може пък да слязат долу до рекичката. Там да пият вода и да пладнуват. Таман ги завика и кучето ги подбра, счу й се глас човешки. Ехото го донасяше от срещните баири. Затъкна забрадката си зад ухото и сви длан като фуния край него. „Кинчеееее, какооо Киноооооо“ – донасяше екота наоколо. Засмя се, сви длани тоя път край устата си и отговори: „ Охоооооооо, охаааааа“. Виолета. Виолета и Иван най-после са дошли на виличката. Разбърза се, повърна малкото си стадо към къщи, прибра го в кошарата. Напои животните и ги запладни. Напълни раницата с мляко и сирене, взе гегата и поведе кучето надолу, да слезе в ниското по пътеката към отсрещния баир. Радост напираше в гърдите й. Обичаше тези хора, беше работила с тях и като ги види все едно роднини виждаше. Не, не че й липсват хора, но с тези, които бяха човечни, си струваше да поседне на приказка.
Слънцето беше поспряло, гората тешеше, наоколо всичко замираше в лека дрямка. Пладня.
Под сянката на дъбчето край дървената маса, на сиренце и студена балканска ракия, кака Кина, Виолета и Иван развързаха торбата със сладките приказки. Откъм дъбака прошомулва животинка, сънливо се обажда птица, сенките пълзят, а наоколо е приятно и свежо. Раздумката върви леко, кака Кина се смее волно и от сърце, Балканът тихо шепти и навява спокойствие.

Милка Маркова