автор: jantreya

Нощта се свлича, нечовешки кротка.
Поляга върху слънчевите дрехи,
подобно сънена и топла котка,
под сянката на облачните стрехи.
Протяга се нощта. Забива нокти
в червената (от залеза) ми кожа.
Унесена съм. Не изпитвам болки
на острото сияние под ножа.
Опитвам се да си припомня нещо,
отминало. По дланите ми дращи.
Горещо е при залеза. Горещо,
но някак си за мен неподходящо.
Изпивам топлия коктейл в лилаво
с парченца лед отрязани от синьото.
Опивам се, но бързо изтрезнявам
от хапка „Половинка от годината”.
Преглъщам. Мисълта ми загорчава.
Как бързо времето изтича? Бързо!
Приижда „пълноденствие”. Тогава
отново с гръб напред ще съм завързана.
И пак ще се сбогувам със секундите.
И светлината бавно ще се свива,
А мракът от дълбоките си рудници
ще се измъква и ще се присмива.