автор: vesan

Петнадесет хиляди ослепени войници
вече десет столетия път през мрака намират
към България. Майчице, тези кухи зеници
в съвестта ни, в дългът ни синовен се взират.

И ни питат дали тази съвест е будна,
и ни питат дали този дълг още тачим,
щом търпим със бездушна пасивност абсурда,
както глутница псета ръфат, дърпат и влачат

разпокъсана кожа, тъй побъркан “елит”
паметта Самуилова да превръща в сеир,
че видът на владетеля в монумент неоткрит
не подхожда на техния естетически мир.

И превръща чиновника в зле скроен водевил
паметта, и достойнството, и трагизма на царя.
Питат те, ослепените, а мълчи Самуил,
но в очите му каменни гняв свещен се разгаря.

И ще светят те в мрака да напомнят на юроди,
че над тях е България, че безпаметна нация
е етническа сбирщина беззащитна пред бурите.
Затова и читателю, този стих провокация

е към твоята съвест. Нека ние отсъдим
монумента какъв е и дали да го бъде.