автор: venipec

Отрежи ми езика!
Завържи ми ръцете!
Да не мога да викам.
Да не виждам небето –
избоди ми очите.
Заключи ме във църква
със светци по стените –
изпобесени, мъртви.
С много грейнали свещи.
С много прашни прозорци.
И със малко надежда,
Че все още е топло
Там, дълбоко във мене.
Че все още съм жива.
Че забързано времето
Прекосява годините.
Че без дъх ме оставя
Най-безумната обич.
Че вървя все направо
И не стъпвам из локвите.
Нищо друго не искам.
Само малко надежда.
Да покълне в съня ми,
И в душата, и в грешките…
Да е винаги в мене.
Там – дълбоко, където
Много дълго е ден.
Там, където е светло!

Венцислава Симеонова