автор: tzvetcomarinov

Доместиан Касий не изгаряше от желание да впечатли когото и да било с качествата на главен офицер, но трябваше да съобразява своето поведение и с реалностите. В които попадна благодарение намесата на един сенатор. Дали е истина всичко, което му донасяха сега за новини от Рим не знаеше, а изглеждаха направо илюзорни. Във Вечният град сега е спокойно из
политиката. Не се виждаше и голямата мечта на много от центурионите. Нали при такива случаи, неизменно идваше и обичайното, изкачване на някого по-нагоре по стълбата на военната йерархия. След важен боен успех и късмет, за победителят може да има дори сядане в удобните и богати столове на редиците за трибуни и сенатори. Историята на Рим пазеше и друго, понякога непредвидено развитие на нещата, когато личността в името и за развитие могъществото на империята, награбваше и обсебваше цялата власт за себе си.
Тихо ли е покрай бреговете на Тибър, лесно ще се разгадае и близкото бъдеще на всеки, който иска да го научи. Центурионът на Нове ще продължи да слуша и приема като даденост от съдбата, звука на подковани войнишки калиги. От време на време, трябва да се вмъква и в ролята на майстор,да проверява как вървят строителните работи в Димум. Вместо да изпитва удоволствие от заситено мъжко желание. От гледката с излизащата от мраморния басейн жена на сенатора, налага му се да зяпа и се държи като непоносим заядливец. Да проверява, достатъчен ли е хоросанът между камъните по външната стена на тамошната крепост.
Усети в гърлото внезапна гадост, сякаш е изпил цяла чаша вкиснато вино. Блудкавостта се подсили и от онова, дето помисли за по-нататък да стане. Ще поиска да му доведат мизийката, а още не можеше да проумее. Защо на поляната тогава в нея имаше дъх на току-що окосена трева, който тихомълком и незабелязано беше изчезнал някъде. Без да пожелае да остави нещо за спомен. И само като някакъв миг-призрак се появяваше от време на време и винаги си отиваше по един и същи начин, неусетно. Дали поради своята младост, тая дивачка не знаеше какво да прави, за да влуди кръвта на един мъж. Или тукашните хора не отдаваха никакво значение на чувствата, а се движеха като сенки след природния инстинкт. Ето, че жената на сенатора пак изпревари малката хлапачка в главата му. Влязла е от някъде и той пак не успя да забележи от къде и как го направи. Не я виждаше около себе си, но усещаше нейната близост. Както винаги, тя си е такава, желана и различна като непозната. Глътка вода за отдавна пресъхнало гърло, измъчвано дълго и безпощадно от жегата.
По дяволите, какво беше това, дето тичаше като пощурял кон из челото му. Нищо или го измислиха току-що, излъсканите от многобройните човешки крака плочи с които е застлано навсякъде.
Доместиан се изкачи по стъпалата край главната врата и тръгна бавно по северната стена. Искаше да се поразходи, не да проверява нейната здравина. Когато приемаше от стария командир Нове, заедно оглеждаха навсякъде и той вече имаше ясна представа за състоянието на нещата. По нея тук-там, на няколко места ръбовите камъни бяха пропаднали. Търкулнали се надолу към брега на реката и три-четири от зъберите са така вече изронени, че ако войникът застане зад някой от тях, ще бъде повече удобна мишена за стрелите на даките, отколкото да е лично защитен. Имаше такова намерение. С няколко каменоделци от селището и ръцете на новобранците да започне поправки. Възпря го силната горещина, която ще пречи за стягането на хоросана. След пропадането и на заплатите между Иструм и Нове, желанието му за всякакви ремонти и поправки намаля съвсем.
Стига толкова размишления за крепостта и стените. Нали се изкачи да погледа картината на Дунав, а тя го заслужаваше. По равно си знаеше чарът и привлекателността. И открито, с пълна щедрост демонстрираше своето природно превъзходство над човешкото въображение. Реката течеше бавно и самоуверено, а двата бряга са така плътно прилепнали за гъстите гори, че и човешкото око няма да успее да разгадае, кой от кого има повече нужда.
Късното следобедно слънце пилееше от калаения си плах върху дребничките вълни на водата и те се държаха като разглезени девойчета. Хващаха отблясъците и ги връщаха мигом обратно. С цялата вече необятност из палитрата на цветовете.
Доместиан Касий не изпита никакво смущение, че сега не мисли като центурион, а прилича повече на обикновен римски гражданин. Разхождащ се безцелно покрай брега на Тибър. Странно, съзнанието му видя първо тревите, храстите и речните камъни из плитчините, вместо улиците на Вечния град толкова пълен с хора. Искаше да е сам, но стражникът го беше изтълкувал по своему. Видял началството на стената, помислил го за някаква проверка, след която обичайно следват заповеди и указания. Главният офицер вместо да казва такива, мълчеше. Не му обърна внимание и легионерът вече го разбра правилно. Обърна се и отново закрачи по караулната пътека, но стиснал малко по-здраво копието.
Центурионът минаваше за ерудиран офицер. Много книги беше чел до сега и особено такива, за миналото и величието на Римската държава. И все не можеше да открие, къде минава границата между емоционалната наслада и реалната потребност от нещата. Императори, сенатори и висши държавни сановници, най-вдъхновено са рецитирали или слушали великолепна поезия. И едновременно, най-категорично са махвали ръка за да пратят някого на смърт. Ирония на съдбата или двойственост на човешката същност бе това. Дали едното не искаше да пречи на другото или наблюдаваше с ледено безразличие, какво ще стане по-нататък.

Цветко Маринов