автор: vlad_ongyl

Търкаля се животът ми – пита,
кората ѝ суха само опитах.
А сред облаци исках да тичам
високо... Но все надолу се свличах.

Откакто се помня, все е така –
от години в свлачище влача крака.
Как да чакам добро да се случи,
щом живял е родът ми по кучешки.

Баба ставала тихичко нощем
и до съмване нощвите пощела.
Дядо ми псувал с устни корави
кривата нива и слабите крави.

И баща ми живял сиромашки –
рано го стигнала участ сирашка.
Ето как се сбогувал с детството –
нива на свлачище имал в наследство.

В тая нива житото зрееше
бавно и тежко, с усилие. В нея
камънаци нозете ни спъваха
и надолу с потта ни потъваха.

Веднъж в браздите щръкнаха кости.
Прекръсти се тате, каза че гости
сме всички, и смъртни – орачите,
жертвите, също тъй и палачите.

Няма ги вече мама и тате,
прѝживе с деца и внуци богати.
Реших – че скоро роди ми се син –
къща да зидам, да запуши комин.

Но щом по икиндия се мръква,
а от хляба по-черна е мъката,
като жарава мисъл ме пари:
Не е ли свлачище цяла България?

И ръкави до рамо запретнал,
тук, където все смъртни са жертвите,
а са вече безсмъртни палачите,
къща ще вдигам.
Къща на свлачище.