автор: gringo

Тридесет и пета глава

В същата тази все още не толкова гореща августовска утрин, в която Теодор вървеше към „Пирогов”, за да вземе Мимето слез изписването му и я заведе в апартамента си, червенокосата Мария пътуваше с автобус по маршрута София- Сливен, където с трепет в малка едноетажна къщичка я очакваха родителите и - пенсионери.
Беше си взела две седмици платен отпуск и след като се видеше с баща си и майка си, смяташе да помързелува и събере малко слънце по морето заедно с приятелката си от детинство Мая. Опита се да чете, но автобусът подрусваше неприятно от време на време и тя прибра криминалното романче в чантата. Отпуснала се на седалката със затворени очи, девойката си представяше, изпаднала в полудрямка, ту кротките лица на обичащите я родители, вечно притесняващи се да не и се случи нещо лошо в двумилионната София, ту златистия пясък на крайбрежната ивица в Ахтопол, където се бяха уговорили да отидат за една седмица с Мая, ту едно симпатично младежко лице, напомнящо и скулптурата на Аполон, видяна на цветна снимка в „История на изкуството”, ту себе си - млада, красива и прегърнала младежа през тънкия му кръст... И тук мислите се загубиха, потънаха в дълбините на съня, момичето задиша равномерно, облегнало на високата седалка главата си, а огнената му грива, разпиляна небрежно върху раменете и младите му гърди, привличаше като с магнит погледите на две пъпчиви момчета от успоредната на нея седалка от другата страна на пътеката.
Докато Мария пътуваше към родния си град с автобуса, а Теди крачеше уверено по тротоара на „Витошка”, докато Елена, жената на безследно изчезналия Драгомир, гледаше изгорената от августовската жега зеленчукова градина в двора си и чакаше напразно завръщането на съпруга си, за да я полее, докато тялото на завършилия скоропостижно и безславно земния си път депутат и председател на партията „Благоденствие за България” Панайот Петръчки, известен повече като Пръча, очакваше да бъде заровено в майката-земя след установения ритуал и докато в малко селце, близо до столицата, освободен под парична гаранция пенсионер очакваше да бъде съден за убийство, един джип „Паджеро”, каран от висок мъж , облечен в безукорен сив костюм и с волево слабо лице, пресече без никакви проблеми българо-гръцката граница. Още същия
следобед собственикът му излетя от гръцкото летище с предварително закупен билет за Цюрих.
В този последен ден на жежкия месец август на селския мегдан в Долно Бунище, както винаги, селските зевзеци се тюхкаха за изгорените от сушата посеви, псуваха правителството и се заяждаха незлобливо помежду си - така, колкото да не изгубят форма. Поп Георги, съвместяващ свещеническите си обязаности с тези на председател на „висаджийския” клуб, попоглади сивата си брада и след като отпи от билковия чай, тежко въздъхна:
- Не се прибра тоя Драго, и това си е!...
- Така си е, отче, така е... - отговори му Петко Змизоко, погледна замислено ясното небе и като надигна биреното шише, отпи продължително от него.
- Да ви кажа право, некой само го е утрепал! - намеси Пешо Пърхутката. – Дано, дай Боже, бъркам -тук той погледна към небесния свод, придал си смирен израз на лицето, прекръсти се и продължи - ама, попе, че изчезна точно кога стана оная катастрофа, и че после се изтърси на манастиро оня дългия, твоя приятел от казармата, Милчо, си е много съмнително!...
- Как бе отче, как па така тоя дойде да те види два дни след като се изгуби Драго? – включи се в офанзивата срещу попа и Боби Полицая.
- Е че как - много просто! Случайност! – отговори му, леко раздразнен, свещеникът.
- А пак ли е случайност това, че преди да дойде на манастиро, е бил при кмето? Мен Лидка, вестникарката, сичко ми разказа...
- Бил е при кмета, за да го пита как да ме намери!
- Да бе, да! Не ни прави на толко щури, попе, не сме чак такива будали!
При тези му думи Змизоко и кьосавия Анани одобрително закимаха. От „висаджиите” тая сутрин на поста си бяха освен попа, Пърхутката и Змизоко и те двамата.
В този момент вдовицата Магда се появи откъм уличката до църквата и залюля разкошните си бедра по тротоара право към тях. Всички млъкнаха и проследиха с жадни погледи едрата и съблазнителна фигура, плуваща като испанска галера, която ги подмина със съзнание за направеното впечатление и с досотолепие акостира под навеса автобусната спирка. Чуха се въздишки, прокашляния, но никой не каза нищо.
- Та, таковата - върна се на мисълта си Пърхутката, - та ти ми кажи, попе, как така е питал кмета цял един час къде да те намери?
Попът се ядоса, свъси рунтанвите си, още черни вежди, и отсече:
- Говорили са си бе, идиот! За времето, за политиката, за селото. Интелигенти хора - отворили са някоя интересна тема и са са отплеснали...
- Да бе, интелегенти! Да ме прощаваш, отче, ама колко да са интелегентни един селски кмет, дето само брои кофите за боклук и файда нема никаква от него - язък, че сме гласувале, и един полицай, частник, дето му плащат разни богати педали да следи жените им, дето сами не могат да си ги оправят!
- А бе аз да съм богат, пък се некак ще се оправа... Ама да плащам на такова, детектив, да следи жена ми - никогаж! А съм усетил нещо - а съм я претрепал! - и изказалият категоричното си мнение Боби победоносно изгледа окружающите го местни философи, разположили се под навеса на Ганка като древни гръцки мъдреци на Агората. Добре, че не се разбра какви ги вършеше жена му през нощите, когато бе все още полицай и даваше нощно дежурство. А не бе научил, защото Стефчето, жена му, бе хитра и ходеше в града да се среща с любовниците си, които никога не биваха от селото.
- Тъй, тъй, Боби! Съвсем се разпищолиха тие женоря! Неслучайно им се е забранявало гласуването едно време!... - и кьосавият Анани хвърли жаден поглед към стоящата на спирката с оперени мощни гърди Магда.
За съжаление автобусът дойде и скри в грозния си ламаринен търбух хубавото Магде, на което бяха мераклии и ергените, и женените, и разведените от село Долно Бунище. Автобусът замина, а към групата се присъединиха още Радойчо Черния с трите избити предни зъба от бирената бутилка, Йончо Ученийо, Грую Чукундуро и още двама безработни младежи. По този начин личният състав на „висаджиите” се оказа налице.
Денят в село Долно Бунище продължи да се кандилка монотонно и отегчено, следвайки обикновеното си делнично разписание. Никой от жителите му не подозираше, че близо край селото, в изоставените кариери, лежи тялото Драгомир, затиснато с тежък бетонен блок, а още по-близо, само на триста метра от площада, в гаража на собствената му недовършена къща, виси на клуп от кълчищно въже с посиняло лице и изплезен тъмноморав език неговият неволен убиец Иван.
Вечерта на тридесет и първи август бе подготвила изненада и за майор Петров. Той остана като гръмнат, когато, след като отключи входната врата и влезе в хола, видя на масата обемист правоъгълен пакет от груба жълта хартия. Взе го в ръце, повъртя то насам-натам с учудено повдигнати вежди и смътна мисъл се прокрадна в съзнанието му: „Да не би... това да е... това да е...” И както оглеждаше и повдигаше с дясната си ръка пакета, изведнъж с рязко движение скъса тиксото, с което бе залепен. Бръкна вътре и извади... пачка с петдесетолевки. Погледна вътре - имаше и други. Изтърси ги на масата и започна да ги брои. Бяха сто хиляди лева. Сетил се нещо, той отиде до входната врата и пъхна секретния ключ от вътрешната страна. „Да не ме изненада жената... Че ще получи удар... Толкова пари! Тоя Боев, тоя дърт лисугер!” Изобщо не се замисли как генералът е проникнал в заключения апартамент. Това беше фасулска работа за опитния разузнавач. „Правилно е постъпил. Не му се сърдя. Сто хиляди лева не се пращат по пощата.” Вожда си помисли още, че може би това е единственият случай, при който някой е влязъл с шперц в чужд дом не за да открадне, а да остави пари. И то какви пари! Петров се върна в хола, събра купчините с банкноти и ги сложи отново в хартиения плик. Помисли малко и го заключи в металната каса, където държеше ловната си пушка. „Засега-а-а-а!”, проточи на глас, отиде до банята изми си ръцете и наплиска лицето си с вода. После с няколко големи крачки се озова в кухнята. Отвори хладилника и извади една бутилка „Шуменско”. Върна се отново в хола и седна на един стол, като придърпа друг, протегна на него дългите си крака. После отвори шишето и с наслаждение отпи. Всичко му бе ясно. Боев бе издухал с двата милиона от родината, а с тези сто хиляди му се отблагодаряваше за помощта. „Можеше да се омете и нищо да не ми дава. Та аз най-категорично му заявих, че не му ща парите. Но сега... Пръча е мъртъв, ония ще стигнат до Маркиза, а той ще се гърчи, ще се извива и ще повтаря само, че е виновен Пръча. Но Пръча е мъртъв и не може да отговаря пред Мафията – тогава... ще отговаря Маркиза... Край!” - почеса се по носа майорът и довърши останалата бира. - Пътник е Маркиза!... Майната му... Няма да седна да рева за тоя дебил... Само колко гнусотии е извършил... Да се оправя. Сам си е постлал така. Значи, каква е картинката?- запита се Петров, като барабанеше с пръсти по плота на масата - Пръча мъртъв, Боев избягал с парите, но никой, освен мен не знае за това. Може би ми е оставил толкова много именно поради тази причина – да си затварям устата. Взема ли парите - в един кюп съм с него. Но какво да ги правя?! Не мога да ги върна. Няма на кого. Освен на държавата. Ще рече, на мафията. И трябва да им разкажа всичко... Да натопя генералчето, а на него точно сега му трябва време, за да се покрие. Него ще накисна, себе си също - и за какво?! За някаква ефимерна несъществуваща справедливост! От криворазбрано чувство за чест и дълг...” Майорът се изправи, изпука с пръсти и се протегна. „Трябва да си взема душ... Тая мръсна жега! Зимата по я харесвам...”
Докато се пляцикаше и си пееше гръмовно под душа, майор Петров се виждаше как обикаля пчелина си в село, как върти ръчката на центрофугата, загледан в тъмнозлатистия ароматен мед, точещ се в поставения под металната чучурка съд, как се разхожда по гористите хълмове над селото, далеч от столичния ад. Мечтаеше си майорът, защото имаше вече достатъчно пари, с които да осъществи струващото му се до преди минути само блян желание за пенсиониране и спокоен живот на село... „А дъщерята? - замисли се тревожно, вече отворил втора бира и полегнал на канапето пред телевизора. - Как да ги оставя без надзор, без помощ! А и жена ми – хич нещо не я виждам как дои козите на село.” Надигна бутилката отново. „Мда-а-а-а! Без пари лошо, с пари - май още по- лошо...” И както си размишляваше, опънал се на диванчето с протегнати по шерифски крака върху масичката, Вожда си спомни подхвърлената реплика от Боев за детективска кантора по време на първата им среща. „А и нали се проявих като един истински Шерлок Холмс оня ден в Долно Бунище! – помисили с известна доза гордост Петров. - Какво пък! Защо да не се пенсионирам и да отворя една частна детективска кантора, а пчелина... пчелина ще почака. Ако е писано, и това може да стане някой ден…”
Той съзнаваше, че и жена му ще е по-склонна да се съгласи с идеята за откриване на детективска кантора пред перспективата за живот на село. „Имам време да дообмисля нещата колкото си искам. Никой не ме гони, никой не ме кара да бързам.” И в прекрасно разположение на духа Вожда допи втората бира, взе трета и превключи канала на „Евроспорт”.

Следва...