автор: abonat

Надявам се! Не само се надявам,
а даже вярвам истински в това,
че някой ден и аз ще се изправя
и силно – като мъж! – ще изрева.

Ще кресна грозно: „Жено, дай ракия!
Салата незабавно поднеси!”
Чорапа скъсан вместо пак да скрия,
ще ковна на стената да виси.

Краката си на масата ще вдигна –
жената благовейно ще мълчи,
и гръмко, от сърце ще се уригна,
та дограмата чак да задрънчи.

Ще плюя семки право върху пода.
С кутрето ще си бъркам във носа.
С една и съща тениска ще ходя,
и с рошава, невчесана коса.

Когато бирата ми не е вкусна,
ще викам: „Жено, извини се бе!”
И – в нейна чест – нарочно ще си пусна
брада, мустаци, нокти и шкембе.

Хлапетата пред мен ще козируват!
Комшиите ще тръпнат от респект!
И тъстът няма вече да ме псува,
а ще се кланя: „Сине мой, привет...”

Надявам се! И моята надежда
ще се превърне някой ден в съдба!
Но дотогава... вкъщи ще подреждам,
ще готвя... чистя... мия... и пера...