автор: ivliter

Жената допиваше кафето си, когато при нея спряха двама младежи. От разговора им разбра, че тя е местна поетеса и младежите искаха да си купят стихосбирката й, а също и да получат автограф. Едва тогава обърна внимание на няколкото книжки лежащи пред нея върху масата до чашата й с кафе. Лицето на авторката засия от оказаното й внимание. В този
миг обхваналото я щастие изглежда преобрази лицето й и то му се видя особено красиво, озарено от някаква вътрешна светлина. Младежите благодариха и си тръгнаха доволни от заведението.
Той не обичаше особено много поезията, но авторката го завладя освен с красотата си и със загадъчността, която витаеше около нея. Беше му любопитно и интересно, прииска му се да надникне в духовния свят на една жена, която пише стихове. „Колко такива жени има в този град? – запита се. – Вероятно се броят на пръстите на едната ми ръка. И ако ги има, то от колко от тях биха поискали на площада автограф?“ Трябваше да й се представи сега, да се запознаят, защото не се знаеше кога би му се отдал отново сгоден случай. Надигна се бързо от мястото си и преди младата авторка да стане отиде при нея. Извини се за безпокойството и пожела да си купи книгата. Помоли и за автограф с послание. Може би заради интереса към стиховете й, може би от скука или от задоволство, че е успяла да продаде набързо няколко стихосбирки, тя предложи да го почерпи и така разговорът им потръгна.
– Какво работите? – попита го.
– Лекар съм. И аз лекувам като Вас – отвърна той.
– Не, аз не съм лечителка. По професия съм учителка по литература.
– Няма значение. Аз лекувам човешкото тяло, а вие чрез поезията си лекувате човешката душа.
– Да смятам ли, че като си купихте стихосбирката ми, вашата е болна и се нуждае от лечение?
– Може и така да се каже.
– Дано стиховете помогнат.
– Много се надявам. Ако не я излекуват, то поне да облекчат страданието й.
– Ако не стане с това лекарство, ще го заменим с друго. Подготвям нова книга. Ако и то не помогне ще измислим трето.
При думите за третото лекарство вложи нотка, която предаде подтекст. Стана ясно от няколкото разменени изречения, че изпитват взаимна симпатия.
– Като я прочетете – посочи книжката с очи, – ще се радвам да се срещнем отново и да ми кажете какви са Ви впечатленията, как се отразява лечението върху Вашата душа.
– Непременно – отвърна и й подаде визитката си.
След няколко срещи, между тях се появи близост, и в тази близост те неусетно потънаха в дебрите на непреживявано още щастие.
Но както се казва, много хубаво не е на хубаво. На следващия ден трябваше да се срещнат на любимото си място. Беше й купил красив букет цветя. Толкова се вълнуваше, сякаш щеше да е първата им среща. Обхванат от нетърпение, чакаше с поглед отправен към ъгъла от който трябваше да се появи. Вече минаваше уговореното време и той започваше да се безпокои, защото се беше убедил, че тя винаги е много точна. Четвърт час бе изминал, а нея все я нямаше. „Ще почакам още малко. Нещо важно я е забавило. Сигурно е тръгнала и на път нещо я е забавило. Иначе тя щеше да ми се обади по телефона – си рече той.“ И в този момент, сякаш прочел мислите му, телефонът иззвъня. Най-напред се зарадва, че чува гласа й, но после ръката която държеше букета изведнъж отмаля и едва не го изпусна. Малко преди да му се обади била получила съобщение, че баща й, който живееше в далечно село през две области, е получил тежък инсулт и се налагало веднага да тръгне за там.
Когато затвори телефона се почувства много нещастен. Проваляха се всичките им планове за близките дни. Но нямаше какво да се прави – животът не се състои единствено от хубави преживявания. Само за няколко минути от най-щастливия човек, се превърна в най-нещастния.
Усети се безцелно да прехвърля красивия огромен букет от едната ръка в другата. Чудеше се какво да прави с него. Първата му мисъл беше да го хвърли в близката кофа за смет. После си каза, че с такава красота не бива да се постъпва по този начин. „По-добре да зарадвам някоя дама с него.“
Точно като по поръчка в този момент насреща му се зададе млада, красива жена с елегантна походка. Букетът на всичко отгоре много щеше да подхожда на тоалета й. Когато й го поднесе с галантен жест, тя възмутено се отдръпна от него и го сряза:
– Я си вървете по пътя! Не се хващам на такива старомодни свалки.
Беше толкова изненадан от реакцията й, че не успя да каже нищо. Едва когато отмина, рече след нея:
– Исках само да Ви зарадвам.
– Съжалявам, не сте първият и единственият, който иска да го направи.
Стана му още по криво и болно на душата. „Накъде върви животът, господи!? Хората съвсем са загубили доверие в ближния и са подозрителни към всичко.“
Като повървя още известно време с цветята видя да идва към него възрастна беловласа госпожа, с приведени от годините рамене и реши, че може би тя ще е човекът, който би приел подаръка му без никакви подозрения. Жената много се изненада и силно се зарадва на неочаквания подарък.
– Но защо? С какво съм го заслужила!? – питаше тя в недоумението си.
– Просто така. Много исках да зарадвам любимата, но всичко се провали и вече не ми е нужен. А вие вероятно сте една добра майка и заслужавате да получите тези цветя.
– Благодаря за букета и за хубавите думи. Отдавна не са ми поднасяли цветя. Бях вече забравила какво е. Вие ми връщате настроението и самочувствието с този жест. Пожелавам Ви щастието отново да ви споходи!
– Бъдете здрава и щастлива и Вие. Хубава вечер!
Когато изненаданата дама се отдалечи, освободил се от букета, той с облекчение въздъхна и тръгна безцелно по оживената в тази част на деня улица.
В последствие бе станало така, че се бе наложило поетесата да заживее при баща си на село, за да се грижи за него. А времето, нали не знаеше почивка си течеше неумолимо. Пък народът мъдро е казал, че очи които дълго не се виждат се забравят.