автор: Ambrouse

Двамата вървяха бавно през саваната. А трябваше да бързат, защото време нямаше – племето чакаше да разбере дари Голямата река е преляла и е наводнила низината, създавайки условия за поникване на ядливи растения. Но те не можеха да ускорят крачка по простата причина, че не им стигаха силите – не бяха яли от три дена. Преди три дена Кам – мъжът, намери сладки корени и ги подели с Яя – жената. Не можаха да се заситят, гладът продължаваше да ги мъчи, но поне временно залъгаха стомасите си.
Кам и Яя бяха нещо като съпруг и съпруга, тоест поделяха една и съща постеля, през повечето нощи, а и имаха две деца, които сега бяха оставени на грижите на немощната си баба. Кам обичаше Яя, тоест бе готов да жертва живота си за нея, и Яя обичаше Кам, тоест бе готова да жертва живота си за него, но сега в отношенията им се прокрадваше отровна подозрителност. Кам подозираше Яя, че не споделя с него откритите от нея хранителни растения, а Яя подозираше Кам в същото. Двамата слабееха и губеха сили, но някак си успяваха да продължат напред. Те познаваха района и знаеха, че им остават не повече от десет дена път. Трябваше на всяка цена да се доберат до бивака на племето и да предупредят хората, че Голямата река не е преляла и близо до нея няма храна. Това бе жизненоважно за всички. Племето щеше да тръгне да дири прехрана другаде, по точно в полите на планината, където по това време се образуваха малки блата, гъмжащи от живот. Племето не се интересуваше от животните, защото вече от стотици години не употребяваше животинска храна. В менюта на тези вегетарианци влизаха единствено плодове, растения и корени. Техният бог им бе заповядал да не се докосват до кървава плът. Всъщност вегетарианството на племето имаше своите логични основания. Преди триста години хората от племето се хранеха предимно с елени гибу, които тогава се бяха размножили неимоверно и ставаха лесна плячка за опитните, а и за не чак толкова опитните ловци. Но по елените плъзна болест, която отрови месото им и съответно затри много от хората. Поради тази причина хората постепенно преминаха на растителна храна и дори си създадоха култ срещу всичко животинско. Отцепниците, осмелили се да опитат месо, биваха убивани с камъни публично, за назидание. Да, но преди пет години настъпи засушаване и много от ценните растения и дървета погинаха. Племето изнемогваше, гладът бе покосил половината мъже и осемдесет процента от жените. Тежки времена, много тежки.
Яя забеляза, че с Кам става нещо. Той ту се хилеше, ту плачеше, освен това често залиташе, сякаш бе на края на силите си. Яя не беше в много по–добро състояние, но поне успяваше да запази разсъдъка си.
Един ден откриха труп на антилопа. Лъвовете се бяха наяли и я бяха зарязали, а лешоядите, незнайно защо все още не се бяха появили. Наръфаните бутове съдържаха огромно количество протеини, но Кам и Яя не можеха да ядат такава храна, цялото им същество се бунтуваше при мисълта да вкусят месо. Предпочитаха да умрат от глад, но да запазят човешкото у себе си. Да, бяха чували, че има месоядни хора, но презираха тези жалки твари с цялата си душа и не можеха да си представят да паднат до тяхното ниво.
Кам и Яя умираха от глад, бяха загубили трийсет процента от теглото си и едва се тътреха.
И тогава стана чудо. Яя откри дърво в прекрасни, сочни, ядливи плодове. Дървото не бе голямо, а и плодовете не бяха много, не повече от пет килограма, но това бе спасителна храна, храна, която щеше да им помогне да стигнат до бивака.
Но Кам превъртя. Изблъска Яя настрани и започна да дъвче плодовете, които бе откъснал. По изпръхналите му устни се стичаше сладък сок. Яя се развика и настоя да получи своя дял, но в отговор получи юмрук в лицето от полуделия Кам, който продължаваше да се тъпче и да се хили като идиот. В крайна сметка Кам се наяде царски, а Яя остана с пръст в уста – изтормозена, гладна и ядосана. Кам си оригна и легна да спи, а Яя приседна на напуканата земя, притисна с длани къркорещия си стомах и се разплака. Нямаше сили за нищо. После събра костилките на плодовете и ги осмука хубаво, но от това гладът й се засили още повече.
Посред нощ обаче й дойдоха мъничко сили, може би защото хладният вятър я освежи с милувките си. В главата й започнаха да се щурат странни мисли. Загледа се в подутия корем на Кам, който спеше като пън, попръцквайки от време на време някак безгрижно и назидателно. Сит човек, забравил за момент мъките на глада. Яя извади каменния си нож и го стисна с две ръце.
Яя досега не бе клала животно, камо ли пък човек, но успя да се справи криво–ляво и Кам не се мъчи повече от десет минути. Когато той престана да хърка и да се мята, и изцъкли очи към обсипаното със звезди небе, Яя се приближи плахо и приседна до мъртвия си мъж, като избягваше да поглежда към накълцания му врат. После стисна ръката му и го помоли за прошка, въпреки че знаеше, че няма да получи отговор от него. Но пък бе убедена, че не е извършила особено голям грях, защото Кам бе постъпил несправедливо, като бе изял всичката храна. Смъртта му бе заслужена.
Когато се поуспокои, Яя стисна отново окървавения нож и се зае да разпори корема на Кам. Пет минути по–късно се сдоби с две шепи размекнати от стомашни сокове плодове. Изяде ги стръвно, макар че имаха лош дъх, и тогава усети как силите й бързо се възвръщат. Вярваше, че ще успее да се добере до бивака и да предаде ценната информация. Гордееше се, че е не се е поддала на изкушенията и е останала вярна на вегетарианството.