автор: 115kila

Масово строителство вече се разгръща
в близост непосредствена окол нашта къща.

Мощен тътен, стържещ звук
ме събуждат сутрин тук.
Но в ушите със памук
аз увивам се напук.

Следват удари от чук.
Окончателно се будя.
Гледам пълен двор с боклук
и започвам да се чудя:
Нима възможно е такова щастие? – да живееш във квартал престижен,
а да ти се иска с тези две ръце да удушиш дюлгерина до теб най-ближен.

Внезапно размисъла ми прекъсва
кънтеж от хвърлени платна куфражни.
А тия дето хвърлят май си мислят,
че няма работа от тяхната по-важна.

Тесли, резачки, пробивачки –
все уреди за изтезание.
Пригласят им бетон-бъркачки.
И бъркат в моето съзнание.

Настъпва миг затишие. Тогаз
прозореца отварям аз.
Знам - рискувам, но решавам
стаята да проветрявам.
Да навлезе въздух свеж.
Ала грешката разбирам...
От отсрещния строеж
чак от петия етаж
някакъв напет юнак
хвърля кофа с пепеляк.
И се получава обстановка
като след бомбардировка.
Плътна завеса от дим се образува.
Димът след секунди отвсякъде нахлува.
И накрая имам в резултат
пълна стая с прах и смрад.

А след тия приключения
ще добавя в заключение,
че процесите строителни
са за мене отровителни.
Инаквото замърсяване
подлежи на преживяване.
Шумовото замърсяване
ме докарва до влудяване.

Подложен тъй всеки ден на терора
от нийде надежда не види взора...

Ех, дюлгери, дюлгери, що моите нерви в стените вградихте!
Вий пак не ме победихте.
Напротив – дори ме калихте.
Затова ви поощрявам – този стих ви посвещавам.