автор: ivliter

Вятърът-размирник сякаш с мощното си духало беше разместил пластовете на земята, за да отприщи извора на своята сила. Напорът му разкъса избелялата дреха на август. Надвесените над пътя дървета проскърцаха с ревматични клони-кости, безсилни да спрат устрема му. А в небето, пожълтяло от слънчевия пек, облачни стада се гонят над настръхнали опасени баири.
Сухите треви по склона простенват от силата на невидимата му ласка. Вдигна вятърът вихрушки и прахът от някаква смутна тревогата се завъртя из въздуха, за да налети после право в мен. Сякаш грижите ми бяха малко, сякаш си нямах свои тревоги, ами идваха и още. Но вятърът това не го вълнува, за него този миг е празник, той иска да покаже сила и да изрази радостта от свободата си. Да, той не тъгува, защото неговите дни не свършват, защото понякога само малко си почива, за да се появи подмладен и силен.
Развятата ми риза се закачи в разлюлените клонки на крайпътната шипка. Задърпа ме шипката, навярно и тя иска топлина и внимание. Кой не го иска? Всеки го търси и иска, но колцина го получават? Нали и вятърът беснее за това, за да го забележат, за да докаже, че го има, че има право на живот под слънцето. А той животът си тече – може и без вятър, без шипки, може и без мен.
Върти се слънчевото колело сред воя на нестихващия вятър. Върти се в мелницата на деня и времето. От толкова движение ти се завива свят, от толкова натрапващи се звуци, загубваш посоките.
И слънцето, неуморим велосипедист, все гони като мене своите миражи – препускаме запъхтени след разветите поли на съдбата. А може би случайността, а не съдбата е фарът пътеводен?!
Издухва всичко вятърът и трие следите на отминали и на изтичащи животи. И от премятане във въздуха се сплитат мислите и спомените във възел, който няма как да бъде разплетен.
Ще може ли насреща ми самотната топола, забодена карфица в жълтото небе нагорещено, да прочете стаените надежди в мен и тихите ми страхове, заключени в подкорието на възбудения мозък? Ще може ли да ми изсмуче чувствата с дебелите си корени и да ги прелее в другите надземни измерения!? Къде се раждат страховете ни? Там дето вятърът се ражда. И те от там извират. Сухо пясъчно корито – беше някога река. Радостта ми беше радост, а сега тъга е тя. Ново време в стари мисли в изветрялата глава. В хълма пада тежка сянка, тежка хлопната врата, като в дом на самотата. Като вятър е животът – трепне, духне, вдигне шум, после кротичко заспи. Завинаги или задълго!?...