автор: rumpel

Седим си с бай Михал в кръчмата. Той си пие биричка, нищо, че времето още не позволява тая тонизираща и изстудяваща напитка. А аз… както винаги – горещ шоколад.
Личи си, че на времето бай Михал е бил вълнуващ и готин мъж, нищо, че сега годинките му натежават. С адашката го подбъзикваме:
– Бай, Михале, сподели някоя действителна случка от младостта!
Бай Михал само се подусмихва хитро и започва:
– Навремето, като ходех на работа, за всеки празник купувах на колежките цветя. До нас, в ЖК „Дружба”, имаше голяяяяяма оранжерия с какви ли не босиляци в нея. От разсад в кутийки от сокчета до двуметрови палми. А вътре, нали е топло, жените ходят и работят по едни съвсем тънички престилки: и за което не се сещаш, прозира под тях.
Та, отивам аз да купувам поредните саксии и казвам на една засукана мадама:
„Искам стръкове от омайниче, мушкато и бегония.”
Че като ми се разгневи оная ми ти работничка:
„Ти, с твойто мръсно подсъзнание, откъде-накъде ще подаряваш такива цветя? Знаеш ли, че на жена мушкато не се подарява?”
„Твойто съзнание не е къпано, мадам! Аз на жена винаги подарявам такава комбинация. Като омайничето и мушкатото може и да не са цъфнали, но бегонията трябва здраво да се е прихванала. Най-сигурна е тя.”
Докато ни разказва всичко това, бай Михал закачливо намига. Демек – сещайте се какво имам предвид!
– И, бай Михале, после какво стана? – смеем се с другата Румяна, като вече предвиждаме края на разказа му.
– Абе, не питайте. Вече 30 години на прозорците у нас имам бегония – ама една такава, кичеста, разчинена.
– А с омайничето и мушкатото какво се случи? – смеем му се ние.
– Ааа, от тях са ми спомен синът и дъщерята. Хайде, наздраве по тоя случай!
И бай Михал си поръчва още една бира, за приятелката ми – малко ракиче, а за мен – горещ шоколад.