автор: weliw

…Да! Реших го спонтанно. Ще пътувам! С колата. На своя отговорност. Трябва да се погрижа за всичко, свързано с това пътуване. Заедно с моя първа братовчедка, която не съм виждала от поне 30 години. Но тя не шофира и досега е пътувала единствено с разни вълнуващи пенсионерски екскурзии, в които, известно е, всичко е организирал някой друг. Та всичко по пътуването си остава моя грижа…потягането на 13 годишната ми кола, но младее за годините си, зелена карта, изучаване на маршрута в Интернет, намиране на места за спане … и т.н.
Все пак за пръв път излизам зад граница самостоятелно, на своя глава, при това шофирайки. Естествено, малко се притеснявах. Но бях решила, а и обещала на братовчедка си. Така че, въпреки колебанието, трябваше да се случи.

…И се случи. Tръгнахме сутринта от София. Тя беше взела пътна карта на Македония, която,да! - понякога се налагаше да разтваряме. Въпреки ИН ми проучвания. А вярвайте ми, без GPS пътуването е по-вълнуващо и впечатляващо, по-истинско. Замислила съм едно по-далечно пътуване в скоро време - за него съм подготвила GPS-а, но смятам да го ползвам само в краен случай.

Нашият прадядо е дошъл в София от Велес, непосредствено след Освобождението. Тогава много българи от поробената все още Македонска част са бягали насам - в Свободата. Дошъл в София много млад...и сам. Не след дълго имал вече дом и съпруга. Домът го помня. Беше на „Мария Луиза” след Лъвов мост. Бутнаха го в началото на 70-те години,сега там има клон на банка, мисля ОББ. Това беше голяма къща, в която живееха и квартиранти в социалистическите години, вкл. и младото семейство на Георги Калоянчев.

Този ми прадядо се сдобил с три деца - двама сина и една дъщеря. Синовете му са загинали. Единият в Илинденското въстание, другият - в Балканската война. Останала баба ни, на която съм кръстена. Майка и е починала от рак три години след смъртта на големия си син, не дочакала смъртта и на другия. Тази ми прабаба е от град Пирдоп, където всъщност живея и работя аз. Малък провинциален град, но близостта му до столицата все пак е цивилизовала леко дълбоко провинциалният дух.

Минахме граничен пункт „Гюешево” бързо и без някакви забавяния от страна на граничарите.

В Македония сме.

Ние, българите, някак си подсъзнателно (или пък ни е било съзнателно насадено) имаме едно пренебрежително отношение към държавата Македония и към македонците като по-изостанали от нас страна и народ. Преди 5 години бях на екскурзия по най-популярната туристическа дестинация на страната - Скопие, Охрид и наистина впечатленията ми затвърдиха това ми усещане.

Сега обаче, освен че са минали пет години, бяхме тръгнали и с мисия.

…Братовчедка ми, след като се пенсионирала, решила да се зарови в произхода си и година и половина усилено се занимавала с това, обикаляйки библиотеки, архиви, в т.ч. военния архив във Велико Търново, тъй като големият син на прадядо ни е завършил военната академия в София. Беше се подсигурила с всякакви документи и снимки за нашите предци с македонско потекло.

В Македония сме! Усещането е страхотно. Излязох от границите на страната си и шофирам из тамошните пътища. Природата я усещам малко по-мрачна от нашата. У нас, сякаш, е по-светло и по-просторно. Но зеленината, планините и реките са си като нашите. Атмосферата се усеща по-различна, но все пак и много близка. Нали сме били едно. Езиците ни си приличат. Вярно, нашият е претърпял по-динамично развитие след разделянето ни. Техният ни се струва по-изостанал. Но се разбираме. Старите хора в Пирдоп, които вече са поизмрели, говореха на език по-близък до македонския. Аз го мислех за пирдопски диалект, а то се оказва, че е остарял български език.

…Малко след границата качихме една жена на автостоп. Реших го спонтанно - хем да се разговорим, хем да и услужим, хем да ни посъветва за пътя. Отиваше на работа в Крива Паланка. Нямала автобус за там и разчита на минаващите автомобили. Това, всъщност ми допадна и през целия си преход из Македония качвах стопаджиите по пътя си. А там има много. Всички бяха човечни и усмихнати. Хора, благоразположени към нас, българите. Човечността и усмивката е по-добре съхранена у тези братя и сестри македонци. Ние ги позагубихме някъде по пътя си към Европа, стискайки здраво социалистическия си мироглед и наложени ценности. Македонците са по-смирени, по-вярващи и по-радостни от нас. Запазили са дълбоко в себе си човещината и вярата в Бога,толкова дълбоко, че дори не разсъждават за това. То е просто така.

Говорим си за Европейския съюз. Те са убедени,че ние сме по-добре от тях, заради това,че сме там. Аз пък ги съветвам те да не ходят на това място. Мотивите ми са, че и на тях, като на нас ще им бъдат наложени европейските ценности и правила на живот и поведение. А те, тези правила не са наши, те са ни чужди. Ние сме южняци - темпераментни и свободни, което у нас, в България вече трудно се забелязва. Европеизират ни, а ние губим идентичността си. Длъжни се чувстваме да се адаптираме към техния темперамент и техните правила. А те го и изискват от нас. И ние, бедната балканска държавица го правим, щото сме поставени във финансова зависимост, пак от тях. На тях им е лесно - имат пари, манипулират ни с тях. И на нас ни е лесно - целта е да смотаме някое и друго евро.

Те, редовите македонски жители не желаят влизане в Европа. Това, казват, е работа на политичарите, защото от там обещават парични заеми. Така е - казвам - но познайте кой ще ги връща тези заеми? Дали ще са политичарите?!?

Вие - питат - нима искахте да влизате в съюза?!? Ами като се замисля, имаше млади хора, които се блазнеха от възможността да пътуват свободно из Европа. Интересно дали увеличиха пътуванията си навън след това!

За многото паметници в центъра Скопие също стана дума. Казва един от спътниците ни: ”Перат пари с тези паметници. И лошо са съчетани спрямо времето, което символизират - различни епохи на едно място.”

Вярно, обяснението с прането на пари е логично. Като се замислим за презастроеното ни черноморско крайбрежие, за Пирин и други планински курорти, май неподходящо комбинираните и нагъсто разположени паметници в Скопие трябва да ни респектират. Съвсем друг е въпросът, че голяма част от парите за културните паметници са заминали за не дотам културни интереси. Но не! Ние търсим там национализъм и съревнование за общата ни история. Следя македонската преса - там не срещам статии на конфронтация и озлобление, като тези в нашата. Влагат много пари в култура, история и градоустройство, па макар и препрани мръсни такива. Да не пропускаме и факта, че там евросубсидии не влизат или ако влизат са много по-малко, отколкото у нас.

От Куманово към Велес пътуваме по добре поддържана магистрала. Минаваме през някоя и друга патарина за по лев-два пътна такса(50-60 денара)... Хубаво, ама така както си изживявам удоволствието от шофирането заедно с някаква скопска радиостанция и бъбривата ми спътничка, изпреварвайки колите вдясно от мен, изведнъж осъзнавам, че насрещните платна ми ги няма, а се движа в двулентов път и то в лявото платно, с прилична скорост при това. Господи! Сигурно не съм забелязала, че сме излезли от магистралата и пътувам срещу движението! Прибрах се вдясно, забавих скоростта и наострих вниманието си. Насрещно движение няма, изпреварват ме…а аз не смея, защото видимост няма и ако се яви нещо отсреща…Няколко км. ми бяха необходими докато осъзная, че всъщност двете посоки на магистралата са разделени от хълм и насрещната част е вляво зад хълма - не се вижда. Трудно ми беше да преодолея усещането, че всички сме в една посока и никой няма намерение да кара срещу мен.

Македония! Защо е самостоятелна държава! И защо великите сили в Европа и по-на изток постоянно се стремят да ни прекрояват тука на Балканите! Защо комунистите в СССР я създадоха тази бедна държава? Създадоха изкуствено и езикът и, естествено с угодническото участие на наши братя - българи. От какво се страхуват, към какво се стремят? Изглежда все нещо не им се получава. Явяваме се непонятни и непредсказуеми за тяхното праволинейно мислене. На тези въпроси историците със сигурност имат фактологически и логически отговори. Но дали точно там е истината! Човешкият и емоционалният фактор тук, на Балканите все още здраво работят. И това поддържа човешкия ни облик. Ние, българите под натиска на европейските ценности, порядки и скрити стремежи постепенно губим балканската си идентичност и дори се гордеем с това, но дали тази изкуствено наложена ни посока на развитие ще издържи на напъна!?! И дали в някой момент няма да тръгнем да се прибираме в себе си. Защото силни сме, когато сме себе си, когато играем съблюдавайки собствените си правила и порядки…Защо ли ми се струва, че не бива да се разширява ЕС, да добавя нови и нови страни - членки за да хранят пет държави - учредителките на същия този ЕС. Подготвят си ги потенциалните членове според техните потребности и после ги присъединяват към съюза под формата на велико благодеяние. Опитват се да ни внушават, че това нашето, автентичното е вредно и изостанало, че светлото ни бъдеще минава през тях. Сякаш нашият си път няма бъдеще. И успяват с тези манипулации на мисленето ни. Ако не всичко, то почти всичко се купува с пари. А те ги имат. И ги използват.

Често чувахме от събеседниците си там: ”Е-е,вие сте в Европа, при вас е друго.” Улавя се усещането, че сме на по-високо стъпало на развитие поради това обстоятелство. Че сме по-богати и по-цивилизовани. Но не усетих завист, никаква завист. Разбирате ли? У нас това смирение го няма.

Пристигаме във Велес - първата цел на нашето пътешествие. От този град е тръгнал прадядо ми в 1878г. Бил е твърде млад, но вероятно с някакви жп опитности, защото е започнал работа в железницата. Не знам като какъв, но скоро е построил триетажна къща в близост до ж.п. гарата. Първият му син - Тодор е един от военните стратези на Илинденското въстание в Битолска околия, един от военните ръководители на Крушевската република, просъществувала само 11 дни. Освен това неговите инженерни познания са довели до направата на черешовото топче, чиито първи опит е бил неуспешен също като нашия в 1976 г. След това вече е имало успешни други. Македонците са създали документален филм за Крушевското черешово топче, в който се отделя внимание на нашия дядо. Има и игрални филми за онези събития, в които той, дядо ни, отново има епизодични роли.

Във Велес сме. Бързо намерихме безплатен паркинг и още там, на паркинга се намери доброразположен човек от близките села да ни разкаже от къде да продължим пътя си,та да не плащаме такси на магистралата - старият път, който е добре поддържан и удобен.

Велес. Уютен и чист град. Вардар е по-пълноводна, отколкото в Скопие. Естествено по-надолу по течението и сме. Много зеленина. Красив централен парк, пълен с млади и не толкова млади хора. Красив голям храм - „Св.св.Кирил и Методий”, в момента в реставрация, но работи. Отидохме до паметника на Велешките илинденци в центъра на града. Едно от трите имена, увековечени на плочата на паметника, представляващ конник във военна униформа, е на нашия дядо. Не точно дядо, защото той е брат на нашата баба, освен това е загинал 20 годишен в 1903 год. - Тодор Христов-Офицерчето. От тримата всъщност само той е бил кавалерист. В България не се знае за него, но обикновените македонци знаят името му и бяха впечатлени, че сме негови потомци. Паметникът е вдигнат преди 6 години, при това много добре се вписва в градската архитектура и атмосфера. Има и улица на името на дядо ни, но не бяхме предвидили време да я търсим. Друг път! Братовчедка ми се е запътила към общината на града, да се представи и да благодари за паметника на дядо ни. Мен ме досрамя да отида там и реших да я чакам в парка. Пък и се чувствах изморена от шофирането. Останах да се разхождам, да правя снимки и да си почивам, че до вечерта трябваше да сме в Прилеп. Такива бяха плановете ни. Тя, обаче доста се забави. Не смея много да се отдалечавам от парка, защото там е срещата ни, македонски телефони нямаме, демек никаква връзка помежду ни, а и за пръв път сме в този град.

В 15ч. камбаните на храма леко зазвъняха. Постепенно звукът се усили. Звученето им не беше просто камбанен звън, а музикална композиция. Страхотно! Не обичам суперлативите, но тук ми дойде спонтанно. Записах звуците с телефона си. Близо 2 мин. и половина. Наистина впечатляващо. Може би, а и най-вероятно този ефект е постигнат по електронен път, но пътят ли е важен в случая или резултатът?

Времето се заоблачи. Замириса на дъжд. Върнах се до паркинга да взема колата и правилно. Засипа се обилен и продължителен дъжд. Отидох пред общината да чакам спътничката си. Общинската сграда представлява огромен телевизор, от старите модели с изпъкнал екран. Паркирах близо до входа и чакам. Не се надявам тя точно в дъжда да излезе, но все пак той ще спре някога. А комуникацията помежду ни е точно като преди 20 години - на предварителни уговорки и несигурно очакване. Служителите си затръгваха от работа, явно работният им ден приключи, а аз си чакам. Време беше да вляза и да я потърся. Дори в портиерната нямаше никой. Качих се на втория етаж. А там фоайето подредено като салон за гости в аристократичен богат дом. Интериорът ме заплени. Мек килим и много - много картини и портрети по стените и коридорите, водещи към канцелариите. Заразглеждах ги…И о-о! От голям портрет ме гледа моя дядо Тодор. Рисуван. На друга картина - също той с част от четниците от неговата чета. Изпълних се с благоговение и благодарност. Фотоапаратът ми остана в колата долу. Чух шум по коридора. Запътих се натам. Чистачка. Каза ми, че госпожата от България си е тръгнала преди около час. Разминали сме се. Притесних се, защото дъждът е силен, а тя не носи чадър. Няма как да е в парка, там няма къде да се скрие от дъжда. Все пак отидох там - няма я. Тръгнах бавно в посока паркинга, оглеждайки се за нея. Паркирах колата с намерение да тръгна да я търся пеша. Дъждът поне спря. Излизайки от колата някаква фигура до съседното здание се изправи, погледна насам и отново седна на стъпалото. Загледах се. Тя! Наистина, какво друго да прави освен да чака в близост до паркинга.

Качихме се и потеглихме към Прилеп. Там от ИН си бях харесала хотел. Тя бе изключително вдъхновена от срещите си в общината. Едно на ръка, че през целия път си е в перманентна емоция. Разказва ми за срещите там - с човека от архива, с кмета…и всякакви там служители. Как я приели като паднала от небето, как не вярвали, че е възможно да се яви потомък на Тодор Христов - Офицерчето. Оставила им ксерокопия от всичкия снимков и писмен материал, с който разполагаше. Естествено някои от предоставените от нея неща за тях се оказали нови и непознати.

В хотела в Прилеп имаше свободни места. Хубаво малко хотелче на два етажа, но пипнато и приятно. Хората в целия град добронамерени и приветливи - щото се налагаше да питаме за упътване. Красив град, третият по брой на жители в Македония, както ни каза един от нашите пасажери - стопаджии. И тъй като градът не е туристическа дестинация ние двете , предизвиквахме интерес и внимание. Мебелите, бельото и всичко в хотела е от естествени материали, няма ги пластмасовите изкуствени материи, заобикалящи ни навсякъде у нас. Леглата са меки и удобни. И матраците са по-меки и по-истински от нашите. Но при хората това се усеща най-силно. Да! Те не са избягали от човещината си. Всичко е по-истинско. Не се стараят да се показват и да се харесват. Просто са себе си. А ние, българите, не сме. Лошотията у дома ни е направила недоверчиви и затворени, некомуникативни. Не мога да не отбележа обаче,ч е природата у нас е по-красива, макар и не много по-различна, но нали си е нашата. За това.

Ние двете тръгнахме отворени към света и хората и те се показаха отворени и добронамерени към нас. Каквото повикало…нали?

Наистина за развитието на дадено начинание от основна важност е как ще влезнеш в него, първоначалният ти подход. Но не по-маловажна е и обстановката, в която се набуташ, готовността и да откликне на твоите емоции. Е! Там се получи. Получи се комуникацията, получи се доверието, получиха се приятелства, които продължиха във времето.

На сутринта излязохме на разходка из града. Голям, красив, подреден по нашенски град. Рекичката му малка. Даже не разбрах как се нарича(гугъл информация - Прилепска река). При наличието на голямата Вардар във Велес и Скопие, на Црни Дрим в Струга, тая рекичка - мъничка. В този голям град. Канализирана. Вътре в канала не бетон, като в нашите софийски реки, а трева. Трева в канала. Можело и така. Трева, която се поддържа като ливада.

Македонците знаят доста за България. За политическата обстановка, за икономиката ни, за футбола. Разпитваха ни за правителството ни, за икономиката ни, за Европейския съюз, за „Лудогорец“, за Бойко Борисов, за протестите през февруари…И у нито един у тях не усетих неодобрение, озлобление или някаква конкуренция. Единствено интерес, любознателност и убеждение, че двата народа сме едно, въпреки границата помежду ни.

На голям площад, може би централния бяха струпани огромно количество огромни бели чували и около тях щъкаха млади хора с еднакво облекло, екип някакъв. Подготвяха се за нещо си. Впоследствие научихме, че за рекордите на Гинес са подготвили най-голямата възглавница. Не знам дали са постигнали рекорда.

Имахме намерение още в началото на деня да тръгнем към Крушево, но обаянието на Прилепската атмосфера, а и разни дребни лични ангажименти ни пуснаха от града чак в следобедните часове. Пленителен град. Поне за мен. Често си мисля,че когато се пенсионирам може да отида да живея там. До този момент не бях си пожелавала подобно нещо за нито един друг град. Мяркали са ми се в съзнанието подобни идеи за Трън и София, но това го пожелах напълно осъзнато.

Пристигаме в Крушево. Оказва се късно. Мемориалният комплекс „Илинден“ вече е затворен. А там трябваше да е гвоздеят на нашата програма. Най-активната дейност в Илинденските събития на дядо Тодор е била точно там. Тръгнахме да се разхождаме из района. Крушево е най-високо разположеният град на Балканският полуостров - на 1250 м.н.в. Ели, спътничката ми, се заговаря с всеки срещнат, хвали се с воеводското си потекло, показва снимки. Крушево е малък планински град и късметлиите да чуят историята на Ели не бяха много. Аз се старая да не участвам в тая истерия. Разходихме се в района на мемориала, той е извън градчето. Огромен музей - паметник с нехарактерна форма, по-скоро напомнящ на космически кораб от фантастичен филм, кацнал на върха на хълма в местността Гуменjе.

И така, седя си аз в колата (сдобила се бях и със здравни проблеми) и чакам Ели да кротне, когато тя идва да ме повика за да ме запознае с пазач някакъв на комплекса. Не бях много въодушевена от нейните познанства, но тя настоя. Кандисах, излязох от колата и се запътих към въпросния пазител на исторически паметници. Оубаче…насреща ми стоеше симпатичен, сговорчив и интелигентен ок.40 годишен мъж. Покани ни в неговия офис или както там се нарича къщичката, в която пребивава, когато не обикаля обекта. Оказа се отворен към словоизлиянията на Ели, със здрави интереси и добри познания за събитията от въстанието през 1903-та. Всъщност нали на такова място работи. Говорихме дълго и увлекателно, преплитайки исторически с лични и съвременни събития. Отключи ни музея за да го разгледаме и обеща да ни свърже с директора на комплекса.

След многократни телефонни опити най-сетне се свързахме с директора. Разговарях с него и се уговорихме за среща в хотела ни в Прилеп късно вечерта. Разменихме телефони, мейли и там каквото е необходимо за ползотворна комуникация.

Поговорихме още с пазителя, който ме впечатли с познания и поведение, нехарактерни за един музеен пазач и се отправихме към Прилеп, че и без друго започна да се свечерява. Една красива и ясна дъга ни изпрати на тръгване. Напуснахме Крушево - там, където проявлението на военните умения и познания на нашия дядо, придобити във Военната академия в София е в кулминационната си фаза. Там, където знаят за него и го почитат като герой.

И да! Вечерта, както беше уговорката Зоран Богески - директорот дойде в хотела с приятелката си. Млад човек, ок. 30 годишен, обсебен от работата си, живял в България 3 месеца из архивите и библиотеките, търсейки информация за илинденци и въстанието им. Знаещ много, естествено това му е работата, и я върши с мерак и вдъхновение. Не можахме да го изненадаме с непозната за него информация, както това се случи с всичките ни събеседници в последните два дни. Успяхме, всъщност да го изненадаме със семейни снимки на Тодор, семейството му, такива от детството му и младостта. Благодарение на моята майка, която пази архивните снимки и документи на баща ми. Защото Тодор е вуйчо на баща ми.

Директорот се заинтересува и от семейството на нашата баба, сестрата на Тодор, от сина и, нашият чичо,който е кръстен на него. Каквато можехме информация - предоставихме заедно със снимки и документи от онези времена.

Вълнуваща и ползотворна, смятам, среща. Връзките ми с него продължават и сега - интернет е велик - разменяме информация, беседваме на тема българо - македонски взаимоотношения, уговаряме общи дейности, пазещи от забравата онези времена. Хвала!

Нашите корени са из българските земи, независимо от игрите и плановете на ЕС, Русия, Съединени щати и незнам какви си още изживяващи се като велики сили. Корените и кръвта са си корени и кръв. Особено тук, на Балканите. Ние сме длъжни да съхраним нашата си идентичност, тук където са проливали кръвта си предците ни, за да остане България и българщината. Винаги във вековете назад сме се борили срещу външни набези на все на велики за времето си сили, но сме останали. Разделяни сме пак от тези външни велики сили (не без участие отвътре) и пак сме останали. И сега ще останем. Наши близки и далечни роднини живеят зад граница, прокарана отново от външни велики сили, но си оставаме роднини, нали? Българи сме и такива ще бъдем. Въпреки чуждите планове и апетити. Жилаво племе сме. Доказали сме го многократно във вековете.

2.VII.2013г. - 110 години от въстанието. В Крушево днес има голямо празненство по случая. Възстановка на събитията от 1903год. Празник за цялата околност и за цяла Македония. Имах намерение да отида, но финансовото ми състояние, напук на европейската ми принадлежност осуети това ми желание. Друг път!

На следващата година след ремонт в музея „Илинден“ ще бъде подредена отделна експозиция за Тодор Христов - Офицерчето благодарение и на материалите, които ние предоставихме за него.

6-7 месеца след посещението ни в Македония, Зоран се кани да създаде филм за дедо Тодор и поиска нашето разрешение, а и съгласие да участваме с разказите си в него. Разбира се, че нямаме против.

Надявам се да има продължение.