автор: gfstoilov

- Слушай, дядо, сънувах странен сън - каза момчето.
- Ъхъ… - безучастно изсумтя стареца, кърпейки рибарска мрежа пред малката си хижа на брега.
Искаше да отиде зад залива и да я хвърли там и нямаше време да слуша сънищата на момчето.
- Не, не, слушай! Този сън е толкова хубав.
Бриза разклати газената лампа и светли петна обходиха ранобудниците.
И сякаш беше наистина! – възкликна то и заразказва бързо, преди спомена да е избледнял заедно с настъпването на зората.
Дядото продължи ловко да прокарва рибарския конец, като дори не погледна към момчето, още чорлаво от спането, но увлечено от разказа си.
- ... и летяхме към далечни звезди. А корабът ми беше бърз, по-бърз и от светлината, носеше се като сребърен куршум сред тъмнината на космоса...
- Ей, да спреш разходките си към космодрума! - каза дядото през зъби, стискайки с тях един от краищата на мрежата.
- Ама, дядо, там е толкова хубаво, всички деца ходят – измънка детето и добави гордо: - A аз един ден ще стана астронавт!
- Ще станеш - промърмори стареца, - когато аз хвана Златната рибка.
Момчето седна настрани и се загледа към небето и няколкото звезди, топящи се в тази лятна утрин. Гласовете на светлинките им силно привличаха мислите му, че то ясно ги чу как му казват, че го очакват да ги посети.
След малко тихо, много тихо, но уверено каза:
- Ще стана!

*****
Той чакаше, облян от цветовете на Юпитер, седнал на леден къс и търсеше идващата искра спасение. Оставен там, където го бе сварило мистериозното пропукване на повърхността и силните газови струи, принудили проучвателната капсула панически да излети за да спаси животите на останалите от екипажа.
Остана сам в този свят със страхът, изпълзял от недрата, които мислеха, че са мъртви.
Часовете минаваха, а никой не идваше да го прибере.
Може би всички са загинали, капсулата не е могла да се върне на кораба и е паднала някъде зад онези скали - си помисли изоставеният и погледна към индикатора - запасът от кислород намаляваше с всяка секунда.
Почувства се като огромен пясъчен часовник, но зрънцата бяха неговите вдишвания, които изтичаха във времето.
От мястото си видя как наподобяващите на пипала пукнатини, се прибраха и всичко пак застина в покоя си, нарушен от него и разбра, че мястото му не е тук.
Нямаше да има време дори да отиде при другите, ако все пак са паднали от другия край на скалите.
Нито те имаха време да дойдат при мен... – каза си и издиша още един път от скъпоценния въздух.

*****
Той чакаше под светлината на огромния гигант - повелител на планетите, и тя се гонеше игриво по лицевото му стъкло. Някъде из тези шарки избледняваше блясъка на очите му. Все по-трудно се повдигаха към комоса, оставащ пуст, празен и безмълвен за него. Надеждата потъваше все по-дълбоко в онзи мрак, който заобикаляше неговият ледeн къс и обгърнал с мантията си величественият Юпитер.
Лек вятър вдигаше облаци от скрежен прах, който се полепяше като искри по астрокостюма му. Уморено загледа този странен танц на чудните прашинки, появили се от нищото на тишината. Запита се колко време ще им е нужно за да го затрупат, когато заспи.
Бяха толкова живи - живи и неизбежни.
Слабостта го притисна и той притвори клепки.

*****
- Извинете - чу Астронавта глас някъде под себе си. Погледа му срещна две гледащи го с възхищение очи. - Извинете, Вие нали сте Астронавт?
Той бе с новата си униформа в синьо със златни ивици. Отличаваше се в тълпата и мнозина му се усмихваха, когато се разминаваха. А този блеснал детски поглед беше неговият отпреди много години, когато сам мечтаеше за звездите, към които летеше сега.
Кимна и се усмихна на момчето.
- Може ли един автограф? - го попита то и протегна лъскава снимка на неговия космически кораб.
- Нещо повече, малкия. Ще ти подаря нещо от последния си полет - отговори Астронавта и бръкна в един от страничните джобове на панталона. Извади малко камъче и го подаде на момчето. - Това е късче от Марс. Пази го, учените казват, че е нещо повече от изстинала лава - и продължи нататък, оставяйки на едно дете най-хубавият миг в живота му.

*****
Той се събуди от сигнала показващ, че започва черпене на последните резерви въздух. Това значеше, че има по-малко от час. Шестдесет минути и нито една в повече.
Какво можеше да си каже за това време? Какво може да направи за това незначително късче живот? Още да чака спасение? Неумолима увереност за болезнена реалност го успокои и той се опита да подреди спомените си, преплитащи се един в друг, всеки искащ да изпъкне напред.
Нежният глас, който го посрещаше сутрин.
Тихата приспивна песен под зездната светлина.
Детството - смехът, безгрижието и цветовете му.
Пролетна нощ - омаята на цъфтящите дървета и първата целувка на любовта.
Онзи първи полет отвъд Земята и усещането, че Космоса е само на една ръка.
Семейството - непоклатимата подкрепа, която му даваше.
Приятелите – незаменимостта на дружбата им.
Дядо му - нижещ гердани от блянове на морския бряг.
Кое от всичко това да отдели като най-скъпо?
Може ли в последния си миг човек да каже – Ето този спомен ми е любим - след като, малко след този миг, няма да я има галерията от отминалите дни.
Дали някой ще си спомни за него там - на далечната Земя? Дали ще пророни сълзи за името му, така, както той сега за всички онези, с които се е раминал през живота си?
Солена, мъката прогаряше вадички по лицето му, спускайки се от гаснещите вече очи. Колкото и да е безстрашен човек, все някога идва мига, в който си пожелаваш да изживееш още няколко трепета от дара наречен живот.
Мислите му се отпуснаха и се разпиляха като искрите на вече изтляващ огън. Леден покой, същия като този наоколо, се настани в душата, вече и тя пуста насред безмълвния свят от лед.
Юпитер, могъщият господар на космоса, надвесен над него, му обеща, че щом отмине и последният му час бързо да го отведе от тук.

*****
Той вече не чакаше никой и нищо. Последната минута дойде и тези негови, някога пълни с живот очи, се отправиха за последен път към звездите.
Звездите, които винаги искаше да достигне, но оказали се така далечни и сега щяха да го изпратят безмълвно. В този къс на времето бяха само те и той.
За миг станаха толкова близки и ярки и протягайки ръка със сетни сили, му се стори, че ги докосва – така както бе сънувал някога, някъде, на един морски бряг.
Много бавно затвори клепачите, които угасиха и последната светлинка и скоро света от лед отново бе необитаем, пуст и тих, такъв какъвто е бил винаги.
Тялото бе покрито от скреж и скрито под забрава.

*****
Някъде, много далеч от тук - сред безкрая на космоса, една звезда премигна ярко и угасна завинаги.