Троха съм в стъпките ти,
мисъл непокварена.
Зрънце от душата ти,
накъдрено от упреци.
Белегът в очите ти прошарени.
Липсата в ръцете ти напукани.
Снежинка съм, стопила самотата ти,
докато студът душеше красота ти
в двора на изтръпнали съмнения.
Тук съм.
Епилог:
Твоята аристократична необикновеност
убива всяко
прозаично
щастие.
Аз вярвам в теб -
с онази песимистична вяра,
която ражда
само парадокси.