автор: gringo

Двадесет и втора глава
(продължение)

Атмосферата вътре по-прилягаше за заведение в някой малък западащ провинциален град, но Теди достатъчно се бе шлял още като ученик по софийските квартали, за да знае, че подобни ги занемарени и неуютни места, които се посещават само от ограничен кръг хора, живеещи в близост до тях, има предостатъчно в столицата. „Да-а-а,- проточи младежът - преди сиви грозни панелни блокчета, никнещи като гъби и седемстотин хиляди жители, сега затворени луксозни шарени комплекси посред сивото бетонно море, прорязано от черните вени на улици и булеварди и повече от два милиона жители, от които повече от половината авантюристи и мошеници, търсачи на лек живот в столицата.
- Какво ще желаете? - стресна го преливащ от досада глас. Изглежда, на отегчения леко брадясал мъж с конска физиономия му беше все тая има ли, няма ли клиенти в кафенето.
- Едно кафе... - обърна се към той към човекът зад бара, който с явно явно нежелание отвъртя цедката, изчегърта пресовалата се черно-кафява смес, сложи ново кафе и с небрежен жест бутна порцелановата чашка под отвора на машината. След като то стана готово, го постави пред клиента. Теодор плати, взе димящото кафе и седна на масата до витрината така, че в полезрението му да е триетажната сграда с адвокатската кантора и стоматологичния кабинет.
Кой знае защо си беше втълпил, че момичето с червената конска опашка е я стажантка, я младши адвокат и че просто бе въпрос на време да се появи на изхода след края на работния ден. Погледна отново часовника. Пет и пет. Ако до половин час не се появеше, значи се е излъгал в предположенията си и девойката вероятно е имала уговорен час или в правната кантора, или при стоматолога. Или при някоя приятелка ....А може би и роднина, която живее в кооперацията. „А може би при някой приятел!...” - отекна болезнено в съзнанието му гадничкият глас, който напоследък често го тормозеше и се обаждаше точно когато не трябва. „Мамицата му!” - сепна се момчето. Досега, кой знае защо, въобще не му бе минала съвсем естествената мисъл, че такова хубаво момиче е малко вероятно да е само и че може дори да е вече омъжено... „По дяволите!” - отново изруга наум младежът и лицето му помръкна. „Какво говедо съм! Какво ми дава право да си мисля, че всяко едно от безброя красиви момичета само чака да му подсвирна, за да се хвърли в прегръдките ми?!” За първи път се почувства неуверен и ревността за първи път с такава сила впи острите си зъби в несвикналото на подобни преживявания младежко сърце. То болезнено се сви и се наложи Теди на няколко пъти да си поеме дълбоко дъх, за да дойде на себе си. Ревността, която бе изпитал към Мариана един-два пъти заради връзката с вуйчо му и миналото и, изобщо не можеше да се сравни с почти физическата болка, която изпита при мисълта, че някой друг е целувал и може би и в този момент целува пълните добре оформени устни с леко извити ъгълчета, малкото чипо носле и бледите клепачи с дълги ресници... Отново го присви стомахът и лицето му се смръщи... „Мамицата му!...” „Е-е-е, спри се, де! Май прекаляваш с псувните! Ами ако сега се появи отнякъде момичето и ти го заговориш така начумерен, сто на сто е сигурно, че веднага ще те отреже...” „Мразя те шут противен, но си прав! Какво съм се размекнал, какво съм се загрижил за неродения Иванчо! Аз да мога да я срещна, тая моя червенокоска, и тя да не ме отсвири веднага... да се съгласи поне да ме изслуша, да поговорим.....” - нещо му подсказваше, че ако момичето размени дори само няколко реплики, ще се убеди в ... в какво? Ами....в почтеността му, в това, че държи на нея, щом я е потърсил, щом се е изложил на риска да му се надсмее... или да чуе, че има друг... „Глупости! Пълни глупости! Остави думите! Какво означават думите? Нищо! - Теди се ядоса. - Достатъчно е само да ме погледне в очите ..и ..и... всичко ще разбере!” Момчето се притесни сериозно. Такова нещо му се случваше за пръв път. Въпреки интензивността на така мощно и неудържимо завладялото го чувство, той не спираше да оглежда ловния периметър през пред себе си – затвореното пространство пред кафенето, образувано от скупчените, сякаш съзаклятничещи и готови да се прегърнат сиви сгради с олющена мазилка – бетонен щит, който спираше светлината и създаваше мрачна и потискаща обстановка. За кой ли път погледна часовника. Вече минаваше пет и половина. Нямаше за какво да виси повече във вмирисаното на цигарен дим заведение и да се надява. „Е, то не е казано, че още първия път ще я срещна...” „Ако изобщо я срещнеш!” - отново го репликира досадният глас. „Тръгвам!” Теди рязко бутна стола назад и с твърда стъпка и изправени рамене се запъти към вратата. В този миг джиесемът завибрира в джоба на ризата му и след секунда мелодично запя. Като отваряше с лявата ръка вратата и бъркаше с дясната да го извади, той излезе от кафенето и направи няколко крачки, загледан в дисплея. „Мариана! Какво, по дяволите!...”
- Не гледате ли къде вървите? Как може ... Ще смачкате някой!
- Извинете, аз... мобилния.... - машинално се извини младежа, изключвайки го същевременно. „Мимето... после....” Вдигна поглед и онемя. Пред него стоеше разгневено момичето с червените коси и ако погледът му можеше да изгаря, то връхлетелият го младеж на мига на би се превърнал в купчина пепел. „Този глас, този глас!” Теди за втори път го чуваше и отново в същата гневна тоналност. Той събуди спомена за предишния му неуспешен опит да я събори на тротоара и сега, объркан и бесен на себе си, че за втори път се изложи, само я гледаше онемял с поглед на бито куче и напразно търсеше думи, с които да я умилостиви и предразположи към непохватната си персона. Беше с бяла, силно вталена семпла блузка, върху която пламтеше огнената и грива, пусната да пада свободно този път, стройните и крака –о, Боже, какви бедра, какъв кръст - изпълваха еластичните светлосини дънки по начин, който накара момчето безмълвно да продължи да стои пред девойката и да я изпива с поглед.
- Какво ме зяпате!? Вие да не сте от друга планета, на която не гледате къде вървите?... Или внезапно оглушахте? Да не сте ням? - девойката продължаваше да засипва със словесен огън слисания младеж.
„Тая хич не си поплюва! Направо си е опасна!”- възхити се започналият да възвръща самочувствието си Теди. Все пак пред него стоеше само едно крехко момиче... „Крехко ли?! Я стига с тия щампи за... женската слабост!... Омайват ни отвсякъде, правят ни луди, направо ни побъркват с номерата си, а ние ги гледаме с влажни покорни телешки очи: „Кажи, скъпа, ама защо така скъпа, о, зайче, о, сърничке... Дяволите да я вземат тая любов... Откъде ми дойде на главата... Пфу!” - и Теодор развърна рамене, поизпъчи се и погледна открито право в блесналите очи на момичето.
- Моля да ме извините още веднъж, но точно излизах от кафенето и звънна джиесемът. Погледнах надолу и така глупаво щях да ви съборя... Още веднъж, простете!...
Момичето в това време бе замлъкнало и явно съобразяваше нещо, защото в очите му пробяга изненада, когато чу гласа на Теди.
- Ама това пак сте вие! Как е възможно! - девойката отстъпи крачка назад и с нескрито удивление се взря в лицето на Теодор, който издържа на погледа и. Очите на червенокоската пробягаха по цялата фигура на младежа, сензорите и датчиците затрептяха по оценъчната скала и отчетоха доста задоволителни резултати. - Как е възможно? - повтори въпроса си тя, - За три дни за втори път да се опитвате да ме съборите! Да не сте наемен убиец и някой да ви е платил, за да ме убиете?! - едва забележимо, почти невидимо кокетство се усети в последните и думи. Теди имаше опит и го усети веднага. „Ледовете се разтопяват! Сега е моментът!”
- Не съм убиец и не вярвам, че ще се намери човек на земята, на който би му минала мисълта да ви нарани, но ако ми откажете възможността да ви се извиня за непохватността и разсеяността си, като ви поканя на кафе, със сигурност бих убил себе си. Не казвам, че ще се самоубия, но със сигурност ще умра от мъка, ако не ми дадете шанс да ви докажа, че не съм толкова недодялан, както се проявих и за което наистина съжалявам.....
- Невероятно! Контрастът между начина, по който се изразявате с думи и начинът, по който си служите с крайниците си, е поразителен! - пошегува се момичето. Изглежда, външността и любезното извинение на Теди, съчетано с покана за кафе, гарнирана с комплимент, определено не
дебелашки и при това искрен, умилостивиха тази явно нецепеща никому басма Жана Д`Арк. Ледените кристални топчета, големи колкото главички на топлийки, се се стопиха и се превърнаха в зеници, закотвени в двете тъмночерешови езера на очите и.
- Честно казано, младежо, - със съзнателно превзет тон и леко нацупено изражение се обърна към него девойката, - не ми се ще да рискувам да ме съборите за трети път. Може поредният ви опит да се окаже сполучлив и току-виж, я сте ми пукнали ребро, я сте ми счупили крак...
Теди не отговори нищо, само продължаваше да я гледа право в очите със своя открит момчешки поглед, в който се четеше нескривано възхищение от красотата и, готовност да го разпънат на кръст, изгорят на клада или разчекнат между четири диви коня само за един неин благосклонен поглед. Жените винаги разбират, когато някой си е загубил ума по тях и дори да нямат чувства към него, се ласкаят от впечатлението, което са направили и чувствата, които са успели да събудят. И ако мъжът е тактичен и не ги притиска, възможно е да го допуснат до себе си... Колко близо ли? Е, това вече е Божа работа, макар че аз искрено се съмнявам, че Вселенския дух Джонатан се меси в сърдечните отношения между мъжете и жените... И без това точно сега, горкичкият, си имаше много по-големи грижи!...
Девойката, оценила възторга и завладяна от непосредственото държане на момчето, си даваше сметка, че пред нея не стои грубоват простак, а младеж, който умее да изразява чувствата си чрез подходящи думи, подредени в изречения и изговорени с приятен, будещ доверие глас- все неща, които не бяха приоритет за преобладаващата част от българската младеж, на която и стигаха стотина думи, за да заявява най-вече своите физиологични нужди. Тя бе любопитна да си обясни, как така този явно възпитан млад човек, при това облечен с вкус, изкъпан и ухаещ на скъп парфюм, можа почти да я събори на земята, и то два пъти за три дни! А знайно е, че на инат една жена може да се откаже от много неща, но да не задоволи веднъж събуденото си любопитство - никога! Това е все едно да не си купи парцалчето, грабнало погледа и на витрината на някой магазин! Е ли е възможно?! Възможно е, но само ако гореказаното не се отнася за жена...
Теодор предусещаше триумфа от първата си победа и внимаваше да не обърка нещо с някоя не на място изпусната реплика. Девойчето бе с характер и той замълча, изчаквайки следващите му думи, но то не каза нищо повече и той разбра, че топката е прехвърлена в неговата половина отново.
- Тържествено обещавам да не се блъскам повече във вас. Но това ще бъде възможно само ако бъда близо до вас, за да ви го докажа... Какво ще кажете за едно кафе? Мисля, че ако съм седнал, опасност да връхлетя върху вас не би имало...
Момичето се усмихна. „Този младеж е интересен! Едно кафе нищо не означава... Красив, добре облечен, с вежливи обноски... пък да се покаже така непохватен... Не, той не е непохватен, по-скоро е леко отнесен, явно наистина се случват такива невероятни неща...” Стана и приятно, като си помисли, че именно тя най-вероятно е причина за тази непохватност с впечатлението, което му е направила… „И все пак, и все пак! Не е възможно два пъти двама съвсем непознати да се срещнат по един и същи начин, и то в двумилионния столичен град! Ще му дам възможност да ми каже своята версия... Едно кафе....пък после ще видим... Мога винаги да си тръгна....” И момичето отново се усмихна. Теодор също се усмихна и протегна ръката си:
- Казвам се Теодор, но всички ми викат Теди!
- Приятно ми е, Теди! Аз съм Мария. Но никой не ми вика Мери! - хубавата бяла ръка с добре оформени пръсти стисна енергично и топло загорялата длан на Теди. - Само да не ме счупиш някой пръст!
- В никакъв случай, Мария! Тези изваяни нежни пръстчета могат единствено с нежност и уважение да бъдат смирено докосвани с устни! - и докато девойката се усети, Теди целуна леко и почтително горната част на пръстите и. Изненадана от постъпката му, тя се напрегна, стегна се цялата и бе на границата да избухне. В същото време изпита удоволствие от допира на устните му. Бе и поласкана, но му бе и ядосана. Трябваше веднага да го сложи на място. „Какво си мисли тоя - от вратата за краката. Ако с другите този номер е минавал, то с мене ще удари на камък.”
- Май ще се откажа от кафето! - лицето и стана ледено. - Щом ти, Теди, една минута след като сме се запознали , налиташ да ми целуваш ръцете, в кафенето направо ще ми се нахвърлиш! - тя го погледна иронично - Ама ти да не си някой от ония откачалки, дето дебнат по парковете и тъмните улички? И всъщност да не си се блъснал в мен случайно, а направо да си се опитал да ме нападнеш?! - и тя го изгледа с престорен страх.
- Мария, извинявай, не исках да те обидя! Когато усетих в ръката си твоята ръка, почувствах непреодолимо желание да я целуна. Знам, че беше нахално и грубо отстрани, но не успях да се въздържа... Не съм го направил от неуважение... или...
- Стига, стига си се обяснявал, че съвсем ще се заплетеш... Пошегувах се, Теди, не си ме обидил, дори ми стана приятно от архаичната ти любезност. И от малко странния ти начин за млад човек начин на изразяване. Но си много напорист, много, много... директен, може би това е точната дума...
- Ако съм бил директен, съм бил... и съм, и искрен. Възхищавам се от красотата ти, от усмивката, от огнените ти коси, от извивката в края на устните ти и щях да съм последния лицемер и страхливец, ако не ти кажех какво чувствам... И не съм тук случайно, а дойдох с надеждата, че може би ще те срещна... Откакто случайно оня ден едва не те бутнах на тротоара, не мога да спра да мисля за теб. Непрекъснато си в ума ми, в сърцето...
Веднъж отприщил се, Теди не спираше да говори. Всички предишни тактически и стратегически планове и сметки как да се държи, ако срещне момичето с червените коси, отидоха по дяволите... И може би така стана по-добре. Девойката го слушаше онемяла признанието, какво ти признание! Обяснението в любов я свари неподготвена. Вярно, още не беше и казал „Обичам те!”, но като се вземе пред вид досегашният темп в развитието на отношенията им, траяли общо има-няма пет минути, беше много вероятно през следващите пет да стигнат до любовното ложе, а след още пет - да честват двайсет и петата годшнина от брака си в обкръжението на деца и правнуци. Мария, меко казано, бе стресната. „Тоя младеж е симпатичен, но определено е малко луд! - помисли си тя. - А кое нормално момиче се омъжва за луд? Боже, какво ми става! Какви ги мисля?! Откъде накъде в главата ми се въртят подобни глупости!”
- Ей, Теди, стига, стига вече!... Виж, че ни зяпат !
Теди млъкна по средата на спонтанната си непредвидена изповед. Една възрастна дама с вид на реститутка ги наблюдаваше с любопитство и дори лека завист. Причината бе в това, че тя бе стара и макар начервосана и наплескана с най-скъпи помади, съзнаваше превъзходството на свежата жизнерадостна младост на двамата влюбени, които, според нея, нещо се караха. „Карат се, ама ще се сдобрят! Дори и нещастни заради младостта и неопитността си младите са сто пъти по-щастливи от противната тътреща се едва-едва към гробищата мъдра старост!” – помисли си тя с болка и бавно тръгна към входа на блока.
„Край, оплесках всичко! Какво ми стана, какво ми прещрака!Господи, та аз никога не съм се държал така! Сега ще ме отреже! И с пълно право!... Какъв съм тъпанар. Ей, хора, ето, вижте най-големият идиот, раждал се някога на тоя свят - Теодор Тодоров!”- вайкаше се наум Теди, уплашил се не на шега, че ще изгуби завинаги възможността да убеди девойката в любовта си. Но девойката, макар и изненадана, бе впечатлена от силата и искреността на избликналото младежко чувство. Тя оцени риска, който бе поел младежът с прибързаното си признание и реши само да озапти любовния му галоп, като придърпа леко юздите. С обезоръжаваща усмивка тя посегна и хвана ръката на сломения младеж:
- Теди, намали малко темпото! Та аз не те познавам! Нали уж щяхме да пием кафе!
Момчето вдигна обнадеждено поглед към лицето на Мария. „Не ми е сърдита! Въпреки дивотиите и ненормалното ми държане!
- Извинявай! Какъв глупак съм само!
- Е-е-е-е, стига с тия извинения! Ти май освен да скачаш по хората и после да им се извиняваш, друго не знаеш. В кое кафене ще ме заведеш? Ако искаш, можем да влезем и в това, от което ме нападна така брутално за втори път... Тъкмо ще ми разкажеш за себе си. Ама спокойно, едно по едно, и при едно условие!...
- Съгласен съм на всичко... Съжалявам за всичко... не исках така да става... нито да те обидя...Не съм малък и знам, че човек трябва да се съобразява и че невинаги е редно да казваме какво чувстваме, че може понякога с откровеността си да нараним и засегнем другия, но...
- Ш-ш-шът! - сложи на устните му двете си топли пръстчета момичето. - Ще ми разкажеш за всичко, докато пием кафе. Но при условие, че няма да напираш да ме целуваш по ръце, крака и където и да е, и също така без обяснения в любов! Съгласен ли си?
- Имам ли избор?
- Никакъв!
- Ще се опитам !
- Не ще се опиташ, а ще го направиш! О кей?! - властно го изгледа Мария и внимателно хванала лакътя му, го поведе към входа на заведението.
Звънчето на вратата издрънча, когато Теди я отвори. Мелодичният му звън оповести края на първия любовен рунд между двамата, в който червенокосата девойка, някъде от към средата и най-вече в края, взе здраво нещата в своите нежни здрави ръце, а младежът, ако се съди по доволната му физиономия и отнесен поглед, явно нямаше нищо против.