автор: pc_indi

Забързани снежинки с неправилен строеж,
слепени в малки групи, прииждат към земята.
Дърветата придържат кълбета сняг и скреж...
Не си отстъпва още зимата гората.
Припрян и нервен вятър в лицето ми се блъска,
но срещнал съпротива, побягва настрани.
До болка е красиво... Минутите разкъсвам
на спомени за утре и мисли за преди.
Когато се роди и сляпа беше още,
когато в късен час проплака любовта,
когато я люлеех в безсънните й нощи
и с песни я приспивах, прикривайки страха
дали ще диша утре, дали ще бъде здрава,
дали ще има честни и добри очи.
От никой не открадна, не стана своенравна.
Порасна боязлива и свикна да мълчи.
Най- скъпото лице така и не забрави,
любимите очи за други не смени.
Никому по мярка, цветята си раздава
на тъжните деца и радостни души.
С ботуши и шинел пристига пролетта,
от зимата да вземе исконното си право.
Под бялото си знаме пристъпва любовта
с вишнев цвят в косите и кротко остарява.