Таванът отгоре прокапа
и сълзи потекоха рой.
По белите пътища в мрака
просветваха капчици зной.
А ние вървяхме, тъй, двама.
Пристъпвахме бавно, едвам.
Вмечтани във някаква драма,
бленувахме, свити от срам...
Така неусетно стаени,
достигнахме пътния знак
и плахо - от обич мълвени,
изпускахме думички пак...
Вълнение съхнеше устни,
срамът ни червеше страни.
Негласно докосвахме пръсти
и "теглехме вече встрани"...
Тъй дивна, луната сребриста
разпръскваше пухкав си чар.
Над нея - по Звездната писта,
препускаше Божият дар!...