автор: mamontovo_dyrvo

Имало едно време едно време. Имало. Да. Но вече няма. Що няма ли? Щото така реших. Щото съм гениално копеле. Това се случи след като се завърнах от царското място. След среднощното ми простатно пикане, когато струята ми бавно изтичаше през дългия път на канализацията. Бавния процес ме превърна дето се казва в кукуряк.
Върнах се в спалнята, където блажено спяха привлекателно – закръглените задни части на едно бейби. То бейбито се беше обейбило с годините си, ама така му виках. То пък си връщаше жеста като ме наричаще „пич”. Та влязох и гледам станало три без една. Късна доба. И с ония ти ми акъл, който цял живот пръскаше животворните си струи навсякъде, сякаш второ слънце огряваше Земята от запад на изток, се сетих, че в три трябва да минем на лятното часово време. Реших да свърша тая работа и да преместя стрелките на тиктакащото нещо един час напред. На четири часа. Имах цяла минута за това движение. Много ли, малко ли време е една минута – оставям на вас да решите. За гениите е достатъчно. Защото аз се оказах именно такъв. Понеже в този миг спрях времето. Вместо да се мъча да бутам разните му стрелки, просто измуших батерията от часовника и... Спря бе. Времето спря. Просто настъпи безвремие. И то пълно. Направо му го начуках на времето. И остави, ами незабавно струите на щастието ме обляха изобилно. Край. Просто отворих хладилника и си сипах една водка. С кристална температура. Някакъв глас или „второто ми аз”, не знам, се опита да ме спре. „Не било време за това.” Ей, аланкоолу, не видя ли бе, че няма време. Като няма време винаги му е време. Така че ледената струя вля топлината си направо в гениалното ми съзнание. И в този миг изтръпнах. Мобилния инквизитор. Телефона. Но успокоено се сетих. Бях му взел и на него времето. В смисъл, че го бях изключил. Не обичам нощните изроди. Тия, дето на някакви си пет водки им се приисква да обменят изкуфелите си фъфлещи мисли с мен. За всеки случай метнах черния апарат при урината си, право в тоалетна чиния. Водата не го отнесе, но му взе времето за винаги. Огледах се. Компа не бачкаше втора седмица, вече хич не го и щях. Защото бях застинал в безвремието. И като нямаше време, взех та си сипах още една водка. Отворих прозореца, да вдъхна малко свеж въздух. И гледам комшията, Данчо, препуска като технефес кон нанякъде. Той е от БДЖ-то. Отива да пуска влаковете да тръгнат навреме. Първа смяна бил.
- Алооооу! Не бързай бе. Няма време. Ще тръгват и ще пристигат когато си поискат. Хич не си им нужен вече! – провикнах се с преполовената втора чаша.
Даньо се ухили, врътна китка, демек „луд” съм бил. „Ей, сър, не е луд тоя дето спира времето, а тоя, дето му се подчиняваааа! Ъндър стенд?” И ръфнах от шунковата наденица. Супер естетика! Чаша с водка и ръка с наденица...
Сетих се нещо и се огледах в огледалото. Брадата ми си беше бяла като сняг в подножието на пирински връх. Но миг преди да направя разочарована физиономия, си спомних, че не бях върнал времето, а само го бях спрял. Когато няма време обаче, може да мислиш колкото си искаш. Ще го превъртя някой ден, колко му е.
Зкръгленото бейби се размърда. Размърда се и нещо в мен. Взех, че му посегнах. „Не било време за това” неубедително изчурулика съществото. Ама аз безвреме бях започнал онаези древни движения. И като няма време, имаше опасност това съвъкупление да продължи безкрайно. Какво пък, не бързаме ний за никъде. Все пак не само времето определя кога ще свършим де... И пак си сипах водка.
„Времето било наше...Ваше – дръжки. Ваше е само откраднатото, господа политици. А времето ви го дръпнах като чердже изпод краката. Да ви видя сега като нямате време за нищо, дали не ви е дошло времето. Почувствах се велик.
В този миг ме стегна един мускул. Правилно се досетихте. Сърдечният. Дето движи живота. Ухилих се. И вместо да мушна под езика си онова, взривното вещество, дето гърмят мостовете по филмите с него, така де нитроглицерина, аз сладко запалих една папироса с контрабанден тютюн. Серт тютюн. Стана ми по зле. Но усмивката не слезе от лицето ми. Защото...Защото нямаше време. Помислете. Като няма време как ще каже лекарят:
- Време на смъртта...
Какво нещо е безсмъртието...айде наздраве за времето...дето го няма...
Или както е казал дядо Епикур:
Хапни, пийни и ебни!

Симеонов
29. 03. 2015
Три след полунощ