Да си поговорим за Самотата.
Не за онази, всеобщата, философски предсказаната,
спътница на всеки внезапно помъдрял.
Не за онази, тихо натежаващата срещу празници,
полъхваща от страниците на любим някога роман.
Не за онази, настръхналата в телефона мълчащ,
натежал от очаквания.
А за онази, нашата, която нито боли, нито изгаря;
която е просто част от съществуването ни незрящо.
Да поговорим за Сега.
Не за миналото с непогребаните си тайни,
ограбило фините нюанси на неосъзнатото навреме щастие,
когато спомените имаха имена.
Не за бъдеще някакво, илюзорно очаквано,
живот да вдъхне на пресъхнали реки някогашни.
Не за неслучили ни се пътища и несбъднати пристанища,
избледнели в отдалечаването.
А за този миг, за тази маса и за тези крехки чаши,
спрели пространството между нас.
Да поговорим за Любовта.
Не за онази, голямата, непризнаваща граници;
опустошаваща – като война без победител и кауза.
Не за онази, страстната, заробваща съдбата,
забравила и началото, и останалите.
Не за онази, откраднатата оттук-оттам,
доловена в погледи, преглътната неизказана.
А за онази, нашата, изстраданата,
простила всичко
и избрала - да остане.
________