автор: jantreya

Разсънването става много бавно.
От дъното на океан изплувам.
Задъхвам се. Дори не е забавно
когато сутрин към света пътувам.
Прониквам в светлината като в тиня.
Тя ме прегръща лепкава и мокра.
И вместо да съм утринна богиня
се чувствам като жаба в кална локва.
Проскърцват глухо древните ми стави.
Преборвам се без хъс и се излюпвам
от своята черупка. Тя остава
да пази всички сънища от счупване.
Наплисквам си очите с аромата
на първото кафе и пак проглеждам.
Денят лениво чука на вратата
и през ключалката и се процежда.
Посрещам го с известно безразличие,
но той не се обижда. Вече свиква,
че времето ми всъщност не е ничие
и с птичи глас „здравей” изчуруликва.
Понечвам да му „режисирам” ролята,
гнева си да излея (безпричинен),
но днес парфюмът му ухае пролетно,
а в погледа му има нещо синьо.