автор: tzvetcomarinov

Бай Иван Мечката най-много обича и майсторски ни разказва, ловните приказки. Като ги захване едни такива, все кръшни, нагиздени и смайващи. Нарежда той, извива ги, абе, сякаш е истински писател. Ние около него, слушаме. Оставим ли чашите на масата, тайничко един от друг се оглеждаме, дали не се е промъкнал горски звяр в току виж, станала белята. Успокоени, отпием
следващата глътка и продължаваме да се чудим. Защо ли не е станал такъв, човек на перото.
Така де в края на краищата. С тия приказки, книги може да се правят. Колко му е. Вместо с думи да пърли ушите и сърцата ни в селското кафене, нека се отдаде на листовете хартия.
-Ловът е като флирта - подхвана веднъж и с това Мечката. - Сладкото му върви през цялото време. Дебнеш ли на гюме, причакваш или преследваш по дирята, няма значение. Е, най-хубавото оставяш за накрая разбира се. Когато си го чукнал и започнеш да галиш вече за удоволствие. Тогава измежду дланите тръгват едни такива омайни тръпки. От които усещаш, че душата ти отива нагоре. Поема тя към високото и все по-високото, сякаш е птица хвърчаща из небето.
-От кое изпита последното удоволствие? - запита уточняващо и леко двусмислено някой от насядалите покрай нашата маса.
Винаги ще се намери и такъв, който ще развали хубавото точно когато не трябва.
-Знам ли - сепнато и объркано повдигна рамената си бай Иван. Напрегна той памет. Погледна всички ни един по един сконфузено. Като ли, че миг преди това е пуснал съчмите на вятъра. Сетне продължи по-бавно и замислено. - От годините вече изглежда съм забравил кое си отиде по-напред, а дали не приключиха и заедно. Така, прегърнати като братя - близнаци.

Цветко Маринов