автор: thebigplucky

Когато някога, поне веднъж пред себе си призная,
че липсата ти ме убива бавно
и спра да се оправдавам с липса на време
и с наличието на разни обстоятелства.
И съзнанието, пияното, спре да се терзае
от спомените за теб
(и за всяка една отделна част от тялото ти),
(особено ръцете, ласкавите, докосващи всички места и състояния
на онази, блуждаеща в мен душа) -
дали ще съм осъзнал - какво жаля – за Ада или за Рая;
това, че оцеляхме, с всичко около нас – на мястото си,
но в нас – празно;
или че една част от животът ни свърши,
а друга една – съвсем спря;
че Любовта, като бездомно куче, неприбрана скимти около нас
и драска по вратата,..
и плаче...

Когато някога, поне веднъж пред себе си призная,
какво би станало в един друг възможен вариант на разноликата съдба,
или поне – както аз съм си го представял,
(а ти - надявам се).
И как ли бих оцелял, когато всичко се изкриви неподражаемо,
и всеки тръгне в другия да се спасява,
и да осмисля настоящето?!
(И колко от настоящето, което харесвахме и двамата,
ще ни е изоставило?!)
А Любовта – бледа сянка на някаква откъсната реалност,
разочарована, с прекършени крила
от усилия и преживени крайности -
дори не плаче.
Дори и не чака...