автор: ivliter

11.

На другия ден Стоянчо наистина не забрави да ме посети, за да го изпитам за правилата на шахматната игра. Мислех си, че увлечен от другите игри, с лекотата на присъщата за децата разпиляност в разнопосочни неща ще забрави за шахмата, но той излезе сериозно заинтересуван.
Това ме задължаваше да отвърна по подобаващ начин на неговия интерес. Помнеше добре почти всичко за което бяхме говорили предния ден. Както разговаряхме по правилата на играта, той изведнъж ме попита:
– Чичо Иване, знаеш ли кой е измислил тази игра?
– Не може да се каже. Играли са я още в дълбока древност.
– Толкова ли е стара? И от тогава се играе и до днес!?
– Да. Предполага се, че тя се появява на територията на Китай или Индия. Но в една от легендите за появата й се говори, че я е измислил Сиси бен Дахир. Когато персийският шах се запознал с нея, останал възхитен и намислил да го възнагради богато. Владетелят попитал каква награда желае създателят на играта, той скромно поискал само житни зърна – на първия квадрат от дъската едно зрънце, на втория две, на третия четири, на петия осем, на шестия шестнадесет, седмия 32, осмия 64 и така в геометрична прогресия, дъската му да се покрие с житни зърна.
– Само това ли е поискал? Би могъл да получи много повече от щедрия владетел.
– Така си помислил и шахът, че ще се отърве леко и с радост заповядал да изпълнят желанието му. Когато математиците обаче започнали да изчисляват колко зърна трябва да дадат, разбрали, че искането му е неизпълнимо.
Изчисленията показали, че хамбарът, в който трябвало да се съхранява всичкото това количество житни зърна, трябва да е с размери 20 м дължина, 4 м широчина и височина – разстоянието от Земята до Слънцето.
–Хайде бе! Не може да бъде! – изуми се от този факт Стоянчо.
– Може, може! С тази своя шега създателят на шахмата всъщност показал необятните математически възможности на играта.
– Гледай ти, гледай ти! – продължаваше да се диви момчето. – Мъдър човек е бил, наистина.
– Шахматът е най-мъдрата от всички игри на света, и още от древността е привличала хората със своите неизчерпаеми възможности за комбинации между фигурите на шестдесет и четирите черно бели квадратчета на
шахматната дъска.
– Мъдри хора ли са всички които се занимават с шах? – пита малкият ми приятел.
– В никакъв случай. Мъдростта е нещо много, много по-голямо от умеенето да се играе тази игра. Има преуспяващи шахматисти за които не бихме казали че са мъдри.
– Но все пак…
– Но все пак, играта помага да развиваме логическото си мислене – довършвам мисълта му аз. – Хайде сега да не изпадаме в многословие, а да подреждаме фигурите и да започваме да играем.
Още дълго време разговаряхме за шахмата игра, докато момчето накрая се измори и реши, че е време да спрем.
– Утре ще продължим – рече ми то.
– Тогава, до утре.
Време беше и аз да се захвана със започнатата вчера картина, осъзнавайки, че ще са ми нужни много мъдрост и умения, за да направя от нея вълнуващо художествено произведение, което мнозина да харесват, както мнозина харесват шахмата.