автор: botyofentiev

Колкото и да се смея,
в мен струните плачат,
да се преструвам не умея,
непосилна е задача.

Колкото и да нехая,
в мен струните плачат,
роден ли съм за тая
земя, по която да се влача.

Дали съм дълбоко нещастен
или първично щастлив,
какво ли се иска от мен,
та съм непривично чуплив.

Убийството на днешната надежда,
утре ще погребем,
към други ден и не поглеждай,
тогава ние ще умрем.

Струни, струни – дългострунни,
в пееща и плачеща душа,
няма ли накрая да ви хрумне
как да приспите в песента

болката и радостта.

botyo